Агата Кристи - Задната врата на съдбата

„Май я свиря в грешна гама, но така или иначе пианото отново е наред — помисли си Тапънс. — Много ми е приятно отново да свиря. «Къде се скита моята възлюблена», «Кога ще се върне възлюблената ми…» Възлюблена! Възлюблена? Май е някакъв знак? По-добре да изляза и да направя нещо с Възлюблената.“

Тя обу груби обувки, сложи си пуловер и излезе навън в градината. Възлюблената беше прибрана в празната конюшня, а не на предишното й място в Кей-Кей. Тапънс я изнесе, изтегли я нагоре по хълма и старателно почисти паяжините с парцал, който носеше със себе си. После се качи, сложи си краката на педалите и се опита да я подкара, пренебрегвайки годините и ръждата й.

— А сега Възлюблена моя, тръгваме надолу по хълма, но няма да бързаш.

Тя вдигна краката си от педалите и се приготви да ги използва като спирачка, ако се наложи.

Възлюблената не се забърза много, въпреки че поради наклона от нея не се изискваха никакви усилия. Но изведнъж стана доста стръмно. Възлюблената се засили и Тапънс се опита да използва краката си като спирачки. Когато стигнаха основата на хълма и двете се отзоваха в треволяка, в съвършено различно положение от първоначалното.

— Боли! — възкликна Тапънс, докато се изправяше.

След като се поизтупа, Тапънс се огледа наоколо. Беше стигнала до една обрасла пътека, която водеше към срещуположния хълм. Отстрани имаше рододендронови храсти и хортензии. Тапънс си помисли, че сигурно в друг сезон изглежда много красиво. В момента мястото не беше особено привлекателно. Просто една обрасла пътека, която се губеше между храстите, но все пак посоката й се забелязваше. Тапънс счупи няколко клончета и се промуши през храстите, опитвайки се да не загуби ориентира си към хълма. Пътеката се виеше нагоре. Очевидно от години никой не бе минавал по нея и не беше почиствана.

— Чудя се накъде ли води? — запита се на глас Тапънс. — След като има пътека има и причина, поради която е направена.

Пътеката направи няколко резки завоя наляво-надясно и Тапънс си помисли, че от този зиг-заг съвсем ясно може да почувства какво точно има предвид Алиса, когато попада в Страната на чудесата и казва, че „пътят се залюля и смени посоката си“. Храстите пооредяха. Появиха се лаврови дървета, вероятно за да обяснят името на къщата. Пътеката продължаваше между тях, но стана камениста и трудна за ходене. Изведнъж Тапънс се отзова пред четири стъпала, покрити с мъх, които водеха към нещо като ниша. Приличаше на олтар. В средата имаше пиедестал, а на него — доста изронена каменна статуя. Представляваше фигура на момче с кошничка на главата. Завладя я чувството, че статуята й е позната.

— Определено ми напомня на нещо — промърмори си тя. — Май в градината на леля Сара имаше подобна статуя, а също и много лаврови дървета.

Мислите й я отнесоха назад във времето към леля Сара, която бе посещавала от време на време като дете. Спомни си, че си играеше на една игра, наречена „конче“. За нея трябва обръч. Тогава Тапънс бе на шест години. Обръчът й изпълняваше ролята на конче — бяло конче с развята грива и опашка. Във паметта на Тапънс изплува спомена как тя препуска на кончето си по точно такава пътека, обрасла с трева, перата, украсяващи главата й се развяват, тя снишава глава, когато минава под дърветата и стига до една ниша със статуя на момче с кошничка. Винаги му носеше някаква дреболия като подарък. Слагаше го в кошничката и си пожелаваше нещо. Доколкото си спомняше, желанието й обикновено се сбъдваше.

Тя седна на най-горното стъпало и се замисли. „Сбъдваше се, защото всъщност аз послъгвах. Искам да кажа, че обикновено си пожелавах нещо, което със сигурност щеше да стане. Но когато ставаше, аз си представях, че е станало чудо. Струваше ми се, че е съвсем справедливо да поднеса подарък на божеството, а то да ми изпълни желанието. Въпреки че всъщност не беше божество, а едно дундесто момченце. Колко беше забавно. Измисляхме си разни неща, вярвахме в тях и си играехме.“

Тя въздъхна и тръгна надолу по пътеката. Не след дълго стигна мистериозната Кей-Кей.

Вътре бъркотията си беше същата. Матилда изглеждаше изоставена и забравена, но две нови неща привлякоха вниманието на Тапънс. Бяха порцеланови столчета, украсени с фигури на бели лебеди. Едното столче беше в тъмносиньо, а другото — в бледосиньо.