Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Може и да ти повярвам, ако мине една година и нищо не се случи. Но аз те познавам, Бересфорд, а познавам и мисис Бересфорд. Двамата сте чудесна двойка и съм готов да се обзаложа, че ще откриете нещо. Уверявам те, ако тези документи се появят на бял свят, ще имат огромен ефект в политическите среди и много хора няма да са доволни. Сигурен съм. А тези, които няма да са доволни, сега се считат за стълбовете на обществото. Някои от тях са и опасни. Не го забравяй. Освен това онези, които не са опасни, са във връзка с тези, които са опасни. Така че бъди внимателен и пази съпругата си.

— Какви ми ги наговори! — рече стреснато Томи. — Караш ме да се плаша.

— Е, продължавай да се плашиш, но пази мисис Тапънс. Аз я харесвам. Добро момиче е. Такава си беше и такава ще си остане.

— Едва ли е вече момиче — отбеляза Томи.

— Не говори така за жена си. Не бива да ти става навик. Тя е една на хиляда. Но ми става мъчно за всеки, който й падне на мушката. Сигурно вече е тръгнала на лов.

— Не мисля. По-вероятно е да е на чай при някоя възрастна дама.

— Много добре. Старите дами понякога могат да ти дадат ценна информация. Старите дами и петгодишните деца. Получава се така, че можеш да научиш истината от хора, от които най-малко очакваш. Мога да ти разкажа такива неща…

— Сигурен съм, че можеш, полковник.

— Добре де, знам. Не бива да издавам тайни — поклати глава полковник Аткинсън.

На път за вкъщи Томи се загледа през прозореца на купето, наблюдавайки бързо сменящите се картини на провинциалния ландшафт. „Чудя се — замисли се той. — Този мой стар приятел. Обикновено знае много. Но за какво може да става дума сега? Всичко е в миналото. Не може да е останало след войната. Не и до днес.“ Дойде му наум, че нови идеи завладяха Европа. Общият пазар. И все пак някъде дълбоко в съзнанието му се загнезди една странна мисъл. Сега живееха внуците и племенниците, новото поколение, младите членове на фамилии, които винаги са били фактори в обществото. Децата се издигат, заемат важни постове, придобиват власт, защото са били родени за това. Но ако случайно те не се окажат лоялни, някой може да ги използва. Могат да повярват в някои нови идеи или да се опитат да възродят стари. Сега Англия е странна държава. Различна от онова, което бе преди. Или пък не е? Винаги под гладката повърхност има черна тиня. Между камъчетата не тече чиста вода. На дъното на морето има утайка. Нещо се раздвижва и утайката се вдига. Нещо трябва да бъде намерено и да бъде унищожено. Но, Господи! Не и в място като Холоукуей. Холоукуей си е такъв, какъвто винаги е бил. Първо, рибарско селце, а после нещо като английската Ривиера. Сега е само един летен курорт, доста оживен през август. Въпреки че все повече хора предпочитат да почиват в чужбина.

— Е, беше ли забавно? — попита Тапънс, когато станаха от вечеря и отидоха в дневната да пият кафе. — Как са старите момчета?

— Ами стари — отвърна Томи. — А как е твоята стара дама?

— Дойде акордьорът за пианото — съобщи му тя. — А освен това цял следобед валя и не съм се виждала с нея. Жалко, можеше да ми разкаже интересни неща.

— А моят стар приятел ми разказа — рече важно Томи. — Много се изненадах. Тапънс, какво мислиш за това място?

— Имаш предвид къщата?

— Не, имам предвид Холоукуей.

— Мисля, че мястото е хубаво.

— Какво имаш предвид под хубаво?

— Че определението е подходящо. Обикновено хората избягват да го използват, но на мен ми харесва. Струва ми се, че едно място е хубаво тогава, когато в него нищо не се случва, не искаш да се случва и си доволен, че не се случва.

— Сигурно е от възрастта.

— Не мисля, че това е причината. Според мен е приятно да знаеш, че има места, където нищо не се случва. Въпреки че трябва да отбележа, че днес едва не стана нещо.

— Какво едва не е станало? Да не би да си извършила някоя глупост, Тапънс?

— Разбира се, че не съм.

— Тогава какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че едно от стъклата в оранжерията онзи ден се клатеше и едва-едва се държеше. Е, днес за малко да падне на главата ми. Можеше да ме нареже.

— Но изглежда се е уплашило — пошегува се Томи.

— Да. Извадих късмет. Но като се сетя, кръвта ми замръзва.

— Значи ще трябва да извикаме онзи старец, който прави разни поправки. Как се казваше? Айзак? Ще го накараме да прегледа всички стъкла. Нали не искаме да пострадаш, Тапънс?

— Предполагам, че когато човек си купи стара къща, винаги има нещо не наред.

— Мислиш ли, че в тази къща има нещо не наред?