Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Наистина шест невъзможни неща преди закуска — каза си на глас Тапънс, след като пресуши чашката си с кафе и замислено се загледа в пържените яйца и двете апетитни бъбречета, останали в чинията на страничния плот.

— Закуската е къде-къде по-смислено занимание от разсъждаването за невъзможни неща. Томи е този, който хукна след невъзможните неща. Разследване. Чудя се дали ще открие нещо. — Тя си взе още едно пържено яйце и едно бъбрече. — Приятно е човек да закусва с разнообразни неща — заключи тя.

От дълго време бе свела сутрешната си закуска до чашка кафе и сок от портокал или грейпфрут. Бе успяла да реши проблемите си с теглото и се отнасяше с пренебрежение към обилните закуски. Но топлите блюда на страничния плот възбудиха апетита й.

— Предполагам — продължи да си говори тя, — че Паркинсонови са закусвали по подобен начин. Бъркани яйца или яйца на очи, бекон и може би… — Тя се опита да си спомни какво пишеше в романите. — Да, може би и студено пилешко. Вкусно! О, да, спомням си. Разбира се, на децата са давали кълките. После те са си играели с кокалчета. — Изведнъж тя замръзна с последната хапка бъбрече в устата си.

Зад вратата се чуха странни звуци.

— Какво ли е това? — продължи да си мърмори Тапънс. — Звучи ми като музикант, който свири фалшиво.

Тя отново се заслуша с парче препечена филийка в ръка. Вдигна глава, когато Албърт влезе в столовата.

— Какво става, Албърт? — попита го тя. — Само не ми казвай, че някой от майсторите е решил да свири.

— Пристигна един господин да акордира пианото — обясни Албърт.

— Да направи какво на пианото?

— Да го акордира. Поръчахте ми да намеря човек.

— Мили Боже! — възкликна Тапънс. — Вече си успял? Ти си чудесен.

На Албърт му стана приятно, въпреки че добре си знаеше, че се справя успешно с изпълнението на понякога невъзможните желания на Тапънс или Томи.

— Казахте, че пианото е в ужасно състояние — продължи той.

— Сигурно е така — съгласи се Тапънс.

Тя допи втората чашка с кафе, излезе от стаята и отиде в дневната. Един млад човек се бе надвесил над пианото. Капакът му бе отворен и отвътре се виждаха всичките му части.

— Добро утро, мадам — поздрави я той.

— Добро утро. Много се радвам, че успяхте да дойдете.

— Наистина се нуждае от акордиране.

— Да, зная. Виждате ли, току-що се нанесохме, а за едно пиано никак не е добре да се мести. Пък и отдавна не е акордирано.

— Веднага го разбрах — кимна младежът.

Той дръпна няколко струни, после натисна няколко клавиша и възкликна:

— Чудесен инструмент, мадам!

— Да. „Ерард“.

— Много е трудно да се купи подобен в днешно време.

— Това пиано е преживяло доста — отбеляза Тапънс. — Оцеля при бомбардировките в Лондон. Една бомба улучи къщата ни. За щастие ние не си бяхме у дома, а пианото бе повредено само отвън.

— Да. Добре са го поправили. Явно не е пострадало много.

Разговорът продължи в същия приятен тон. Младежът изсвири една прелюдия от Шопен, после валса „На хубавия син Дунав“. Не след дълго той обяви, че е приключил и я предупреди:

— След известно време бих искал да дойда и да го проверя отново, защото човек може… не зная как точно да ви го кажа… може да съм пропуснал нещо. Разбирате ли, нещо дребно, което сега не съм забелязал.

Разделиха се след още малко коментарии относно музиката и свиренето на пиано. Сбогуваха се любезно като двама души, които споделят еднаква идея, а именно радостта, която музиката носи в живота.

— Предполагам, че имате много работа по къщата — отбеляза младежът, когато излязоха навън и той се огледа.

— Дълго време не е била обитавана.

— Да. Често е сменяла собствениците си.

— И има дълга история, нали? — рече Тапънс. — Интересни неща са ставали тук в миналото.

— Предполагам, че говорите за случилото се преди много, много години. Не си спомням дали е било през последната война или предишната.

— Изглежда е било свързано с някакви тайни на военноморския флот — продължи с надежда Тапънс.

— Може и за това да е било. Чувал съм, че се е вдигнал голям шум, но аз лично нищо не знам.

— Е, било е доста преди вие да се родите — усмихна му се одобрително Тапънс.

Когато той си тръгна, тя седна на пианото.

— Ще изсвиря „Дъждът по покрива“ — обяви на глас Тапънс, защото младежът бе извикал в съзнанието й спомените за мелодиите на Шопен. След като свърши, засвири мелодията на една песен като си затананика тихичко: