Агата Кристи - Задната врата на съдбата

Той я чакаше с чаша в ръка. Тя го погледна с подозрение и попита:

— Нали няма да ме караш да пия бръснарски спирт?

— Не. Аз също не бих искал.

— Сега мога ли да продължа да ти разказвам?

— Бих искал. Ти, така или иначе, ще го направиш, но мен ми се ще да изглежда, че го правиш, защото аз съм те помолил.

— И така, аз се запитах къде бих скрила нещо в тази къща, което не искам никой да намери? Какво място бих избрала?

— Логично — поощри я Томи.

— Къде може да има подобни места? Едно от тях, разбира се, е корема на Матилда.

— Моля?

— Корема на Матилда. Кончето-люлка. Казах ти за нея. Донесена е от Америка.

— Тук изглежда много неща са от Америка — отбеляза Томи. — Бръснарският спирт също.

— Та това конче има дупка в корема. Старият Айзак ми я показа. Вътре бяха натикани доста странни неща — хартийки, парцалчета и тем подобни. Нищо интересно. Но на такова място човек може да реши да скрие нещо, нали?

— Твърде вероятно.

— Разгледах и Възлюблената отново. Знаеш ли, има седалка, направена от нещо като мушама, която е съвсем изгнила, но под седалката нямаше нищо. Нямаше никакви тайни неща. Отново се замислих. Оставаха книгите и шкафовете за книгите. Понякога хората използват книгите за скривалища. А ние още не сме свършили с подреждането на библиотеката, нали?

— Мислех, че сме — каза с надежда Томи.

— Не съвсем. Останаха ни долните рафтове.

— Но те нямат особена нужда. Искам да кажа, че не е необходима стълба при подреждането им.

— Прав си. Така че аз се качих горе, седнах на пода и разгледах най-долния рафт. Повечето от книгите са религиозни. Проповеди от едно време, според мен, писани от някой методистки свещеник. Както и да е. Не бяха интересни, а и в тях нямаше нищо. Свалих всички тези книги на пода и тогава открих, че зад книгите някой е направил дупка, в която е пъхал какво ли не. Най-вече скъсани книги. Имаше една по-големичка. Беше подвързана с кафява хартия и аз я извадих, за да я разгледам. Човек никога не знае, нали? И какво си мислиш, че беше?

— Нямам ни най-малка представа. Може би първото издание на „Робинзон Крузо“ или нещо също токова ценно?

— Не. Беше Споменник за рожден ден.

— Споменник за рожден ден? Какво е това?

— Използвали са ги отдавна. Струва ми се, че този е от времето на Паркинсонови. А може и от преди тях. Съвсем е разкъсан и овехтял. Според мен никой не си е направил труда да го пази. Но си помислих, че след като е толкова стар, можем да открием нещо в него.

— Разбирам. Имаш предвид, че някой случайно може да е записал нещо вътре.

— Да. Но за съжаление не се оказа така. Не е толкова просто. Аз обаче продължавам внимателно да го проучвам. Още не съм свършила. Може да са споменати интересни имена или пък други работи.

— Предполагам — каза Томи, но гласът му прозвуча скептично.

— Е, това е единственото, което намерих там. На най-долния рафт нямаше нищо друго. Остана да прегледаме шкафовете.

— Ами останалите мебели? — попита Томи. — Може да има тайни чекмеджета или нещо подобно.

— Не, Томи, не разсъждаваш правилно. Сега всичките мебели в къщата са наши. Нанесохме се в празна къща и донесохме мебелите с нас. Единствените много стари неща, които намерихме тук, са онези боклуци в Кей-Кей — стари счупени играчки и порцелановите столчета. В къщата няма мебели от онова време. Който е живял тук след Паркинсонови, е взел цялата мебелировка или пък я е продал. После тук са живели различни хора и следователно не можем да очакваме нещо да се е запазило. Но аз все пак намерих нещо! Не зная дали ще ни е от полза.

— Какво е то?

— Карти с менюта.

— Карти с менюта?

— Да. В стария шкаф, който не можахме да отключим. Онзи под стълбата. Ключът беше изгубен. Е, аз го намерих в една кутия. Беше в Кей-Кей. Сложих му малко масло и успях да отключа шкафа. Но в него нямаше нищо. Мръсен шкаф с остатъци от счупени порцеланови сервизи. Мисля, че са принадлежали на последните обитатели. Но на най-горното рафтче имаше цяла камара от карти с менюта. От викторианско време са, използвали са ги по време на вечери. Ядели са впечатляващи неща. Вечерите им са били изключително обилни. Ще ти изброя едно меню. Наистина впечатляващо. Два вида супи, бистра и гъста, след тях два вида риба, после два ордьовъра и салата. Следва месото… какво беше след него, мисля че сорбет — това беше сладолед, нали? След него салата от омари. Можеш да си представиш?

— Стига Тапънс. Не мога да слушам повече!

— Помислих си, че ще ти бъде интересно. Тези менюта са много стари, наистина много стари.