Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— О, благодаря. Много ви благодаря.

— Намерих адресите, за които ме помолихте. Не успях обаче да открия адреса на майор Долримпъл. В днешно време хората често сменят местожителството си. Мисля, че ми трябват още два дни и ще мога да ви дам и тази информация. Тук е адресът на доктор Хезелтайн. Сега живее в Сърбитън.

— Много съм ви благодарен. Сигурно ще почна с него — рече Томи.

— Искате ли още нещо?

— Да. Нося един списък с още шест заявки. Някои от тях може да не са по вашата специалност.

— Е, ще трябва да станат моя специалност — увери го тя. — Първо, трябва да се разбере къде да се търси и чак тогава да се пристъпи към самото търсене. Моля да ме извините за малко глупавия начин на изразяване. Но, разбирате ли, подходът е такъв. Спомням си… о, беше много отдавна, когато започнах да се занимавам с този вид дейност, открих колко полезно може да бъде бюрото „Селфридж“. Можех да им задам най-невероятните въпроси за най-невероятните неща, а те винаги намираха по нещичко за онова, което ме интересуваше или пък ме насочваха откъде мога бързо да получа информацията. Днес вече не правят подобни услуги. Виждате ли, понастоящем повечето проучвания се правят за… е, нали разбирате, за случай, когато някой иска да се самоубие. Хората от онова бюро бяха самаряни. Даваха официална информация за завещания, за наследници, за куп други неща като работа в чужбина, имиграционни проблеми и така нататък. О, да, аз наистина съм специалист по проучванията в много области.

— Сигурен съм, че е така — съгласи се Томи.

— Разбирам и от това как да се помага на алкохолици. Има много дружества, които се занимават сега с тази дейност. Някои от тях са добри, други не толкова. Имам един внушителен списък… от който…

— Ще го запомня — увери я Томи, — ако в някой момент имам нужда от такава помощ. Зависи докъде ще стигна днес.

— Но мистър Бересфорд, не виждам никакви признаци на алкохолизъм у вас.

— Носът ми не е ли червен? — попита Томи.

— С жените е по-сложно — продължи мис Колодън. — По-трудно могат да бъдат излекувани. Мъжете по-лесно се отказват и по-рядко се пристрастяват отново. Някои жени обаче изглеждат съвсем наред и само ви се струва, че малко прекаляват с лимонадата, но изведнъж, една вечер в разгара на тържеството… разбирате, че са започнали отново. — Тя погледна часовника си и възкликна: — О, Боже! Трябва да тръгвам за следващата си среща. Дано имам време да стигна до Ъпър Гросвенър Стрийт.

— Много съм ви задължен за всичко, което направихте — каза Томи и любезно й отвори вратата. Сетне й помогна да си облече палтото и се върна в стаята. Промърмори си на глас: — Не бива да забравям да кажа на Тапънс тази вечер, че благодарение на нашите издирвания, един специалист по проучванията е останал с впечатлението, че съпругата ми пие и нашият брак се разпада. Мили Боже! А сега какво ми предстои?

Онова, което му предстоеше, беше среща в едно малко непретенциозно ресторантче на Тотнъм Корт Роуд.

— Не мога да повярвам! — избоботи един възрастен мъж, скачайки от стола си. — Рижият Том! Едва те познах.

— Предполагам. Не е останало много рижо по главата ми. Сега вече съм Белокосия Том.

— Е, всички сме така. Как си със здравето?

— Както винаги съм бил. Въпреки че, знаеш ли, разпадам се постепенно.

— От кога не сме се виждали? Две години? Осем години? Единайсет години?

— Е, не чак толкова отдавна — възнегодува Томи. — Миналата есен се видяхме на онази официална вечеря в „Малтийските котки“, не помниш ли?

— Да, да, вярно. Жалко, че заведението пропадна, въпреки че винаги съм смятал, че така ще стане. Залите му бяха хубави, но храната — отвратителна. Е, стари приятелю, с какво се занимаваш? Все още ли си в шпионажа?

— Не. Вече нямам нищо общо с него.

— Каква загуба! Да се откажат от такова способно момче като теб!

— Ами ти, Бакенбарде? Как си?

— О, вече съм твърде стар, за да служа на страната.

— Няма ли шпиони в днешно време?

— Сигурно ги има много, но предполагам, че с тях се занимават умните момчета. Тези, които излизат от университетите и отчаяно се нуждаят от работа. Къде живееш сега? Изпратих ти картичка за Коледа. Всъщност пуснах я през януари, но се върна с надписа „Непознат на този адрес“.

— Живея в провинцията, близо до морето. В Холоукуей.

— Холоукуей. Холоукуей? Като че ли си спомням за това място. Май нещо по твоята част се беше разиграло там, нали?

— Не е било по мое време — отвърна Томи. — Научих едва когато отидохме да живеем там. Легенди от миналото. От преди шейсет години.