Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Не мисля — поклати глава Томи, вперил поглед във визитната картичка. — Не, не го познавам.

— Може и да сте го виждали. Няма как да не го запомните. На пръв поглед не бихте допуснали, че може да знае толкова много. Той е един такъв голям и жълт.

— О! Голям и жълт.

Тези думи не му подсказаха нищо.

— Той е от върховете — повтори сърдитият господин. — От най-високо. Отидете и се срещнете с него. При всички случаи ще ви каже нещо. Късмет.

Томи успешно се добра до въпросната кантора в Сити. Посрещна го един мъж между 35 и 40 и преценяващо го огледа. Държанието му съвсем не би могло да се нарече доброжелателно. Томи се почувства заподозрян в какво ли не — че носи скрита бомба, или че се готви да отвлече някого, или да заплаши с пистолет служителите. Притесни се.

— Имате среща с мистър Робинсън? За колко часа? Да, четири без петнайсет. — Той погледна в един бележник и продължи: — Мистър Томас Бересфорд?

— Да — отвърна Томи.

— Моля подпишете се тук.

Томи се подписа и погледна въпросително.

— Джонсън! — провикна се мъжът.

Сякаш от нищото се появи един младеж, около двайсет и три годишен, който изглеждаше много нервен.

— Да, сър?

— Заведи мистър Бересфорд на четвъртия етаж в кабинета на мистър Робинсън.

Младежът поведе Томи към асансьора. Това техническо устройство изглежда искаше да изрази личното си отношение към онези, които го ползват. Вратата му се отвори. Томи едва успя да влезе, когато зад него тя започна да се затваря и едва не защипа дрехите му.

— Хладен следобед — обади се Джонсън, очевидно изпълнен с желание да демонстрира приятелско отношение към посетителя, на когото бяха разрешили да се доближи до един от най-висшите.

— Да — съгласи се Томи, — напоследък следобедите са хладни.

— Някои казват, че причината е в замърсяването на въздуха, други — че е природният газ, който извличат от Северно море — продължи компетентно Джонсън.

— Така ли? Не съм чувал — смути се Томи.

— Струва ми се малко вероятно — рече младежът.

Минаха втория етаж, после третия и накрая стигнаха на четвъртия. Томи едва успя да избегне хватката на затварящата се врата. Джонсън го поведе по коридора. Спряха пред една врата и младежът почука. Отвътре се чу покана да влязат. Той отвори вратата и прекрачи прага.

— Мистър Бересфорд, сър — обяви мазно Джонсън. — По предварително уговорена среща.

После излезе и затвори вратата след себе си. Томи пристъпи напред. В стаята имаше огромно бюро, което сякаш я изпълваше цялата. Зад него седеше един внушителен мъж както на височина, така и на тегло. Лицето му беше много едро и жълто. Отговаряше точно на описанието, което бяха дали на Томи. Зачуди се от каква ли националност е? Можеше да е от всяка. Накрая реши, че със сигурност е чужденец. Германец, може би? Или австриец? Може би дори японец? А пък можеше да си е чист англичанин.

— А! Мистър Бересфорд!

Мистър Робинсън стана и му подаде ръка. Томи я пое и каза:

— Моля да ме извините, че ще ви отнема малко време.

Имаше чувството, че все пак е виждал мистър Робинсън преди. Някой му го беше показал. Както и да е, изглежда тогава Томи доста се бе притеснил, защото очевидно мистър Робинсън е бил много важна личност, а както изглежда и сега продължаваше да бъде. Веднага го почувства.

— Останах с впечатлението, че искате да научите нещо, както ме информира накратко вашият приятел, как му беше името…

— Надявам се… Искам да кажа, че вероятно не биваше да ви тревожа за това.. Едва ли е толкова важно. Просто… просто…

— Просто едно предположение?

— Предположение на съпругата ми.

— Чувал съм за нея. За вас също. Спомням си последния ви случай. Как беше? „М и Н“ или „Н и М“. Добре си спомням фактите. Успяхте да хванете онзи офицер, който уж беше английски морски офицер, а всъщност бе швабски шпионин. Аз все още ги наричам шваби. Е да, зная, че сега нещата са по-различни. Вече сме заедно в Общия пазар. Както се казва, в една каруца сме. Тогава вие много добре се справихте. Свършихте чудесна работа, както и съпругата ви. Сетихте се за онази книжка с детски стихчета. Добре си спомням. — Той издекламира едно стихче. — От него започна всичко. То ви помогна да разплетете цялата история.

— Странно, че си го спомняте — рече с дълбоко уважение Томи.

— Разбирам изненадата ви. Човек винаги се изненадва, когато и някой друг помни факти, свързани с него. Стихчето ми изплува в съзнанието сега. В него се криеше ключът към загадката, а пък е толкова глупаво, че едва ли някой би допуснал.