Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Да, добре го бяха измислили.

— А сега за какво става дума? С какво сте се захванали?

— Всъщност с нищо особено — промърмори Томи. — Просто…

— Хайде, разкажете ми. Не бива да се притеснявате. Разкажете ми цялата история. Седнете, отпуснете се. Опънете краката си. Сигурно не знаете или вече знаете, че когато човек навлезе в години, много е важно да щади краката си.

— Вече съм достатъчно стар, за да го знам — каза Томи. — От бъдещето няма какво друго да очаквам освен, когато настъпи моментът, бял саван.

— На ваше място не бих говорил така. Уверявам ви, че когато минете определена възраст, можете да продължите да живеете едва ли не вечно. За какво става дума?

— Накратко, двамата със съпругата ми си купихме нова къща. Около преместването настъпи голяма суматоха и…

— Зная — прекъсна го мистър Робинсън. — Зная какво се получава. Електротехниците лазят по пода и дълбаят дупки, в които после се спъваш…

— Хората, които ни продадоха къщата, имаха много книги и предложиха да ни оставят част от тях. Повечето са детски книжки. Нали разбирате, от онези, които сме чели като малки.

— Спомням си ги.

— В една от книжките, която съпругата ми започна да чете, открихме подчертани букви. Когато ги съединихме, се получиха изречения. И… онова, което ще ви кажа, ще ви се стори ужасно глупаво…

— Звучи ми обнадеждаващо. Ако ми кажат, че нещо звучи глупаво, в мен винаги изниква желание да го чуя.

— Изреченията са: „Мери Джордан не умря от естествена смърт. Беше някой от нас. Мисля, че знам кой.“

— Много интересно — отбеляза мистър Робинсън. — Досега никога не съм попадал на подобна загадка. „Мери Джордан не умря от естествена смърт“. И кой го е написал? Успяхте ли да разберете?

— Очевидно едно момче. По-точно юноша. Фамилията му е Паркинсон. Това семейство е живяло в къщата. Предполагаме, че е бил едно от децата им. Александър Паркинсон. Погребано е в двора на църквата.

— Паркинсон… — промърмори замислено мистър Робинсън. — Чакайте малко. Нека си помисля. Паркинсон… да, знаете ли, преди години това име бе свързано с един случай. Но човек не винаги си спомня кой точно, за какво и къде.

— Ние полюбопитствахме да научим коя е Мери Джордан — продължи Томи.

— Защото не е починала от естествена смърт. Да, предполагам, че това е по вашата част. Но изглежда много странно. Какво открихте за нея?

— Абсолютно нищо — отвърна Томи. — Като че ли в селото почти не я помнят. Все пак някой спомена, че тя е била нещо като днешните момичета „au pair“ или пък е била гувернантка. Никой не си спомня дали е била мамзел или фройлайн. Както виждате, доста е трудно.

— И е починала. От какво?

— Някой е набрал от градината листа от попадийно семе заедно с тези на спанак. Станало е случайно. Те са ги изяли. Количеството им обаче не е било такова, че да умъртви човек.

— Сигурно е било така — съгласи се мистър Робинсън. — Но ако после сложите в кафето на Мери Джордан или в коктейла й определена доза дигиталисов алкалоид, впоследствие всички ще решат, че листата от попадийно семе са причината и е било нещастен случай. Но Александър Паркър, или както там се казваше момчето, се е досетило. Умно дете е било, а? Нещо друго, Бересфорд? Кога се е случило всъщност? Първата световна война, Втората или преди тях?

— Преди. Сред старите жители на селото се носи мълвата, че тя е била немска шпионка.

— О, да! Сетих се за този случай. Предизвика голям скандал. За всеки германец, който е работил в Англия преди 1914 година се е говорело, че е шпионин, а за всеки замесен английски офицер, че бил „извън всякакво подозрение“. Винаги се отнасям скептично към човек, който е „извън всякакво подозрение“. Случило се е отдавна и не мисля, че през последните години нещо е писано по този повод. Имам предвид, че от време на време, за радост на читателите, в пресата се появяват статии, написани въз основа на секретни архивни документи.

— Да. Но обикновено са доста повърхностни — вметна Томи.

— Така е. Този случай бе свързан с някакви планове за нова подводница, които били откраднати. Имало нещо и за авиацията. По онова време много се работеше в тази насока. Както се досещате, общественият интерес е бил силно изострен. Имало е и политическа страна. Били замесени известни политици. Разбирате ли, някои хора казват: „Той е напълно почтен човек.“ В политиката определението „напълно почтен човек“ е точно толкова опасно, колкото „извън всякакво подозрение“ в армията. „Напълно почтен“! Ами как ли пък не! Спомням си през последната война, че някои хора съвсем не се оказаха толкова почтени, колкото ги мислехме. Имаше един човек от нашите среди, които живееше някъде близо до вас. Струва ми се имаше една малка виличка на брега на морето. Възхваляваше Хитлер и имаше доста последователи. Твърдеше, че единственият шанс за нас е да се съюзим с него. Представяте ли си! А изглеждаше толкова благороден. В същото време имаше и някои прекрасни идеи. Искаше да премахне бедността и несправедливостта. Все такива възвишени неща. Дааа… Свиреше на струната на фашизма, без да го нарича фашизъм. Свърза се с испанците, с хората на Франко. И, разбира се, с милия стар Мусолини. Да, преди всяка война стават такива работи. Неща, които не се появяват на бял свят и малко хора ги знаят.