Морин Джонсон - Мистерия в “Елингам”

На снимките имаше двама тийнейджъри, момче и момиче. Бяха в различни пози, които за Стиви бяха хем познати, хем напълно неразбираеми. Момчето носеше костюм и разхлабена вратовръзка. Момичето — тесен пуловер, пола и баретка. На една от снимките позираха пред кола. На друга момичето бе с пура в ръка. На друга бяха застанали лице в лице, като момичето държеше момчето на дистанция от себе си. Стиви обърна снимките. На гърба на една от тях пишеше 11/04/35.

Стиви дълго разглежда снимките. И тогава нещо в главата й щракна. Те явно се правеха на Бони и Клайд — известните през трийсетте години престъпници. Играеха роли.

Една от снимките се различаваше; беше по-дебела и по-тежка. След като я проучи внимателно, Стиви стигна до извода, че това всъщност са две слепени снимки. Изключи от съзнанието си рева на кацащия хеликоптер. Тази странна колекция бе от изключителна важност. Опита се да раздели внимателно фотографиите, но не успя и се наложи да приложи повечко сила. Те започнаха да се отлепят. Между тях бе мушнато нещо, което приличаше на…

Изрезка? От списание?

Беше изрязана в яркочервено думата САЩ на жълт фон. Височината на буквите бе малко над половин сантиметър.

Ръката на Стиви се разтрепери.

Дума, изрязана от списание, в кутия с предмети от периода 1935–1936 година. Снимки на деца на нейната възраст, които си играят на Бони и Клайд. Част от поема — немного по-различна от творбата на Искрено коварен, — която е била написана дни преди да пристигне писмото на Искрено коварен. Грубовата къса поема относно игра, в която кралят живее на хълм.

Това бе Искрено коварен. Който и да бе написал поемата, които и да бяха Франки и Едуард. Стиви се разрови трескаво из спомените си, складирани в мозъка й. Забързано отваряше въображаеми кашони и чекмеджета. Беше се отделила от тази необичайна утрин, от Дейвид и от стаята на Ели. Ето! Най-после! Гледаше свидетелските показания на Ленард Холмс Неър, в които се посочваше, че едно момче и едно момиче са демонстрирали познания. Гаджета. Тя била с гарваново черна коса, а той приличал на лорд Байрон. Тя задала въпрос относно Дороти Паркър. Ученици от първия випуск на академия „Елингам“.

Те бяха написали писмото. Доказателството бе в ръката й.

Ученици ли бяха убили Айрис Елингам? Доти е била убита от хора, които са я познавали добре? Всичко заради Доти ли е било? Мозъкът на Стиви работеше на пълни обороти.

— Дейвид… — извика и гласът й потреперваше.

Дейвид изхвърча от стаята. Изпари се толкова бързо, че на съзнанието на Стиви му трябваше известно време да регистрира факта. Тя примигна, после тръгна подир него, стиснала снимките в ръката си. Той тичаше към поляната. Хеликоптерът бе кацнал и перките забавяха скоростта на въртенето си. Бяха наизлезли хора. Академия „Елингам“ бе будна.

Хеликоптерът не бе полицейски. Буквите отстрани бяха с бронзов светлоотразителен цвят. Пишеше…

„Кинг“?

Дейвид се бе заковал в края на пътеката, която водеше до поляната, и се взираше в хеликоптера.

— Какво става, по дяволите? — попита Стиви, когато се доближи до него. — Трудно ми е да повярвам на очите си.

Дейвид не отговори, но не бе и нужно. Вратата на машината се отвори.

На живо Едуард Кинг изглеждаше по-дребен, отколкото на телевизионния екран. Изражението му бе напрегнато. Косата му се бе разрошила от вятъра и той инстинктивно се опита да я приглади.

Дейвид все още не беше помръднал. Сякаш се бе превърнал в една от многото статуи в „Елингам“, каменно копие на самия себе си.

Според митовете онзи, който погледнеше Медуза, се вкаменяваше.

— Как е възможно? Защо? Какво се случва, Дейвид?

Дейвид не отговори.

После всичко си дойде на мястото. Фактите, натрупани в мозъка на Стиви, се подредиха в нужния ред. Тя направи някои дребни изчисления, касаещи пропорциите на лицето му. Когато го видя за пръв път, изпита необяснима неприязън. Нещо я бе глождило още тогава. Извивката на носа, формата на раменете.