Морин Джонсон - Мистерия в “Елингам”

— Отивам в яхтклуба — каза Елингам. — Времето е идеално. Помолих Марш да дойде с мен. Смятаме да подишаме чист въздух. Стига сме се свирали в разни тъмни дупки.

— Много добра идея — каза Робърт. — Да заръчам ли да напълнят една кошница за пикник?

Алберт Елингам поклати глава.

— Няма нужда, няма нужда. Ето, виж. Написах една загадка тази сутрин. Какво мислиш?

Той подаде листчето на Робърт. Алберт Елингам от доста време не бе измислял загадки, така че Робърт побърза да се запознае с текста.

— Къде търсиш човек, когото никога не го е имало? — зачете Робърт. — Винаги на стълбище, но никога на стълба.

Погледна работодателя си. В очите му имаше странно напрежение.

— Това вероятно е най-добрата загадка, която съм писал — обяви Елингам. — Моята загадка на сфинкса. Които се досетят, минават. Които не се досетят…

Думите му заглъхнаха. Дръпна листчето от ръката му и го остави на бюрото.

— Днес трябва да свършиш една много важна работа, Робърт — каза той и затисна листчето с преспапие. — Излез малко на въздух. Позабавлявай се. Това е заповед.

— О, да. Но първо трябва да прегледам пет килограма писма.

— Сериозно говоря, Робърт. Скоро ще дойде зимата и тогава ще съжаляваш, че не си се възползвал от дни като този.

Тонът му бе толкова настоятелен, че Робърт се принуди да замълчи.

— Ти си добър човек, Робърт. Ще ми се в живота ти да има щастие, каквото аз изпитах. Запомни, че трябва да играеш. Запомни играта и никога не я забравяй.

По-късно Робърт си спомни, че Алберт Елингам не изглеждаше мрачен, докато изричаше тези слова. Изглеждаше зареден с енергия, което вероятно означаваше, че изгражда мраморен паметник на своята мъка. Може би бе дошло време да започне да живее нормално. Бе изминала една година от съдебния процес. Може би бе дошло време.

Робърт пренебрегна заповедта да излезе сред природата и прекара следобеда в работа на бюрото. Прие телефонните обаждания от Ню Йорк и от новото филмово подразделение в Лос Анджелис. Навакса с кореспонденцията. Докато се усети, вече бе паднал мрак. Чувстваше мислите си по-леки от преди. Може би нещата щяха да се обърнат. Може би раната в душата на Алберт Елингам щеше да започне да заздравява. Той не бе стар. Притежаваше много богатства. Бе жизнен. Можеше да се ожени и да създаде ново семейство. Може би ужасното проклятие, затиснало академията, щеше да се стопи.

В седем и трийсет Робърт спря да работи. Бе доволен от свършеното. Пред него лежаха купчина обработени документи. Таблата за писма бе празна. Навън бе съвсем тъмно. Бе се появил вятър, който свистеше покрай ъглите на сградата и се промъкваше надолу в комина.

Робърт запали камината и помоли да му донесат вечерята. Готвачът обичаше да приготвя храна за хора, които наистина ядат, така че скоро се появи чиния с пържоли, пасиран спанак и картофи. Включи радиото и се настани на масичката в кабинета. Чакаше да започне програмата на Мъркюри Тиътър. Някои от последните им адаптации бяха много добри, например „Шерлок Холмс“ и „Около света за осемдесет дни“. Слушането на тази програма бе едно от любимите занимания на Робърт.

Точно когато засвири музика и водещият каза: „Сега ви пренасяме в Гроувър Милс, Ню Джърси…“, телефонът звънна. Робърт остави салфетката си, намали звука на радиото и вдигна слушалката.

— Робърт Макензи — каза, докато бършеше спанака, полепнал в ъгълчето на устата му.

— Обажда се сержант Арнолд. — Говореше на пресекулки, сякаш не му достигаше въздух. — Бихте ли потвърдили… Алберт Елингам… лодката му… излязъл е с нея.

— Да, преди няколко часа. С Джордж Марш.

— Не се е върнал още?

— Не. Каза, че смята да пренощува в Бърлингтън. Какво става?

— Получихме информация, че една лодка е потънала край Саут Хироу — каза сержантът. — Експлозия…

Ухото му бучеше глухо, имаше чувството, че пропада, че множество неща се събират в една точка, докато слушаше обясненията на фона на звука на радиото и бумтенето на собственото си сърце. По-късно щеше да сподели, че се е реел близо до тавана и е виждал помещението от високо.

Той никога нямаше да забрави странния разговор, който бе провел същия ден с Алберт Елингам. Неговата загадка на сфинкса. Заповедта да се забавлява.

Сякаш Елингам бе усетил, че краят му е близо.

Загадката се въртеше из главата на Робърт до края на живота му, но той така и не успя да намери решението й.

Нощта бе дълга.

Обитателите на „Минерва“ не трябваше да я доближават, докато полицията претърсва. В Голямата къща имаше стаи за гости. Джанел и Нейт се настаниха в тях. Дейвид седеше на едно от канапетата във фоайето. Стиви часове наред стоя нащрек на огромното стълбище. Мозъкът й ехтеше от факти и загадки.