Морин Джонсон - Мистерия в “Елингам”

Винаги на стълбище, но никога на стълба. А тя бе на стълба, цяла нощ бе на стълба.

Наблюдаваше влизащите и излизащите полицаи и охранители, и Чарлз, и доктор Куин, и училищния адвокат. Провеждаше се издирване, но тъмнината пречеше. Горите бяха мрачни и гъсти. Имало мечки, но не и лосове.

Все още без лосове.

Един от прозорците в сутерена бе открит отворен, под него имаше купчина щайги. Избяга, избяга, избяга. Нагоре към върха, надолу по склона, по пътека, успоредна на билото? Кой да ти каже?

Така че Стиви седеше насред пулсиращата като сърце Голяма къща, която отново бе сцена на нощно издирване. В изменчивата версия на реалността, която се разиграваше в измъчения й, пренатоварен мозък, се проследяваха събитията от последните няколко седмици, докато целият ресурс не се насочи към съобщението, появило се на стената няколко дена преди смъртта на Хейес. Загадке, загадке на стената…

Толкова много загадки.

Тя потърка лицето си и го покри за момент с длани. Задряма. Когато се събуди, видя, че някой е тикнал чаша кафе пред носа й.

— Съмнявам се, че държиш да спиш тук — каза Лари. — Има легло в офиса на охранителите. Канапетата на горния етаж също са вариант.

— Не искам да спя.

— Понякога човек прави неща, които не иска.

Стиви поклати глава и попита:

— Намерихте ли я?

— Вече просветлява. Скоро ще дойде хеликоптерът.

— Може ли да изляза? Искам да подишам чист въздух.

Лари се залюля на пети.

— Стой наблизо обаче, за да мога да те виждам от входа.

Стиви взе кафето, излезе и седна на мократа трева. Втренчи се в Голямата къща и за момент престана да натоварва мозъка си. Розовеещият изгрев бе изместен от безкръвна синева. Тя наблюдаваше издигането на слънцето над покрива на имението, което приличаше на небесна игра на криеница. Не след дълго и един друг ученик излезе.

Дейвид се приближи с небрежната си пружинираща походка. Бе мушнал ръцете си в джобовете. Седна до нея, без да продума.

Ранните утрини променят леко възприятията на човек. Светлината е нова; никой не е задействал защитните си системи. Нещата са застанали в изходна позиция и все още не са съвсем реални.

В този момент дрязгите между Дейвид и Стиви не съществуваха. Имаше само роса, разтворимо кафе и ласкаво утринно слънце.

— Е — каза накрая Дейвид. — Май училището го закъса здраво.

Стиви отпи голяма глътка. Кафето бе твърде силно и сметаната в него бе станала на парцали, но пък ободряваше.

— Наш съученик загина — каза Дейвид и вдигна глава, чувайки далечното бучене на хеликоптер. — Заподозряната в убийството му избяга. Трудно се оправя такава бъркотия.

— Да — потвърди Стиви и отпи отново.

Вятърът фучеше в клоните на дърветата, сякаш природата стенеше. Хеликоптерът се приближаваше.

— Търсят я от въздуха.

— Да.

— Доста си приказлива за детектив, който току-що е разрешил първия си случай. Не се ли вълнуваш? Може пък да получиш шерифска звезда.

Стиви остави чашата на тревата. Загледа се в нея, за да се увери, че няма опасност да се обърне.

— Да те питам нещо — подхвана Стиви. — В нощта, когато сухият лед се озова в тунела… ти каза, че тогава си бил с Ели. Така ли е?

— Докъм полунощ бяхме заедно. Но те излъгах. Не пушихме трева, само си приказвахме.

— Значи, си добавил…

— Казах го за по-забавно.

Вертолетът вече се виждаше. Кръжеше над гората.

— Все още ми е трудно да повярвам — рече той. — Ели не е злобна. Явно тук става нещо, което не мога да разбера, но тя не е… не би наранила човек. Във всеки случай не и нарочно. Ох, не знам. Май нищо не ми е ясно.

— Чудя се какво имаше предвид тя. Нали говореше, че Хейес е имал тъпи идеи и все повтаряше „това място, това място“.

— Не знам.

Стиви потърка дланта си в тревата и върховете на пръстите й придобиха зелен цвят. Може би просто трябваше да се наспи. Щеше да подреди пъзела. Ели бе признала, че е написала сценария. После беше избягала. Защо да бяга, ако не е сторила нищо нередно?

Замисли се за Еркюл Поаро и за това как той се колебаеше, когато разбереше, че при фактите има несъответствие. Той винаги говореше за психологията на престъплението. Тук нещата не бяха чисти. Изобщо не бяха чисти.

Както при Ворачек. Парите бяха намерени у него. Той дори направи самопризнания. Но бе невъзможно Ворачек да е извършителят.

Двама полицейски служители се задаваха откъм „Минерва“. Единият носеше кутия.

— Май са обискирали стаята й — каза Дейвид. — Предполагам, че ще ни разрешат да се приберем.