Морин Джонсон: Мистерия в “Елингам”

Съдбата навести Доти Епщайн преди година под формата на привикване в директорския кабинет.

И преди бе ходила там.

Долорес Епщайн не бе извикана заради някой от обичайните проблеми — сбиване, измама, скъсване на изпит, отсъствие. По принцип тя биваше пращана в кабинета по причини, които бяха доста по-сложни: подготвяне на нерегламентирани химически експерименти, поставяне под съмнение на разбиранията на учителя й за неевклидовата геометрия или четене на книги в клас, защото нищо ново не можело да се научи и било разумно да се оползотворява някак си времето.

— Долорес — щеше да каже директорът, — нямаш право да се държиш така, сякаш си по-умна от другите.

— Но аз съм по-умна — щеше да отговори тя не защото бе арогантна, а защото наистина бе по-умна.

Този път Доти не знаеше къде й е грешката. Да, бе влязла с взлом в библиотеката да търси една книга, но едва ли някой — я бе усетил. Доти познаваше всяко ъгълче в това училище, беше отключвала всички ключалки и надничала във всички килери, шкафове и ниши. Но без да има лоши намерения. Обикновено търсеше нещо или просто искаше да провери дали няма да й се опъне някоя ключалка.

Господин Филипс седеше зад масивното си бюро. В кабинета имаше и друг човек — мъж с прошарена коса и прекрасен сив костюм. Седеше отстрани, окъпан от слънчевите лъчи, процеждащи се през щорите. Сякаш бе излязъл от филм. Всъщност в последното имаше голяма доза истина.

— Долорес — каза господин Филипс, — това е господин Алберт Елингам. Знаеш ли кой е господин Елингам?

Естествено, че знаеше. Всички знаеха. Алберт Елингам притежаваше компанията „Американ Стийл“, вестник „Ню Йорк Ивнинг Стар“ и „Фантастик Пикчърс“. Беше богат като Крез, от хората, които могат да си позволят всичко.

— Господин Елингам има да ти каже нещо много хубаво. Ти си голяма щастливка.

— Седни, Долорес — рече Елингам и махна с ръка към празния стол пред бюрото на Филипс.

Доти седна, а знаменитият господин Елингам се приведе напред, опря лактите си в коленете и сплете големите си, почернели от слънцето длани. Доти досега не бе виждала човек със слънчев загар през март. Тенът бе най-силното доказателство за богатството на Елингам. Той можеше да придобие дори и слънцето.

— Слушал съм много за теб, Долорес — подхвърли той. — Господин Филипс ми е казвал колко си умна. На четиринайсет години, а вече в единайсети клас. Научила си сама латински и гръцки. Доколкото разбрах, правиш преводи, а?

Доти кимна скромно.

— Скучаеш ли понякога в училище? — попита той.

Доти погледна притеснено директора, но той се усмихна и кимна окуражително.

— Понякога — отвърна Доти. — Но вината не е в училището.

Двамата мъже се изкискаха и Доти се поотпусна. Съвсем мъничко.

— Основах училище, Долорес — продължи господин Елингам. — Ново училище, в което специални хора като теб могат да се обучават по програми, съответстващи на качествата им. Вярвам, че ученето е игра, прекрасна игра.

Господин Филипс сведе глава към блока с попивателна хартия на бюрото. Повечето директори вероятно не са на мнение, че ученето е игра, но как да възразиш на великия Алберт Елингам. Ако той каже, че ученето е игра, значи, е игра. Ако каже, че е слон с ролкови кънки и зелена рокля, значи, е слон с ролкови кънки и зелена рокля. Когато разполагаш с достатъчно власт и пари, можеш да определяш значението на думите.

— Подбрал съм трийсетина ученици с различно потекло за училището. Бих искал ти да се присъединиш към тях — продължи Елингам. — Няма да ти бъдат налагани никакви ограничения в учебния процес и ще получаваш каквото ти е необходимо. Как ти се струва това?

На Доти това й се струваше прекрасно. Но веднага усети, че има проблем.

— Родителите ми нямат пари — обясни простичко тя.

— Парите не бива да застават на пътя на образованието — каза благо Елингам. — Училището ми е безплатно. Ще бъдеш моя гостенка, ако приемеш.

Това звучеше твърде добре, за да е истина, но бе истина. Алберт Елингам й изпрати билет за влака и петдесет долара джобни пари. Няколко месеца по-късно Доти Епщайн, която бе прекарала целия си живот в Ню Йорк, отпътува към планините на Върмонт. Никога не бе виждала толкова дървета на едно място.