Морин Джонсон - Мистерия в “Елингам”

— Знаеш, че не мога да позволя да си тръгнеш — каза той. — Де да можех.

— Можете — отвърна Доти. — Аз умея да пазя тайни.

Стисна здраво книгата за Шерлок Холмс. Нямаше как да й се случи нещо лошо, при положение че книгата бе в ръцете й. Шерлок щеше да я спаси.

— Моля ви! — настоя тя.

— Много съжалявам — каза с непресторена тъга човекът.

Беше дошло време за последния ход от играта, а Доти осъзнаваше, че той ще е смъртоносен. Но когато си притиснат на шахматната дъска, просто правиш каквото трябва. Тя се метна към отвора. Нямаше време да слиза по стълбата; пусна книгата и скочи в тъмната дупка. Инстинктивно протегна ръце. Пръстите й се плъзнаха по пречките, но не можаха да се захванат за тях. Тя падаше. Подът я посрещна ужасяващо безкомпромисно.

Успя някак си да запази съзнание. Болката бе почти сладка и нещо топло се разля отдолу. Онзи слизаше по стълбата. Тя се опита да се помести, да запълзи по пода, но не й се удаде.

— Жалко, че дойде тук — измърмори той. — Наистина съжалявам.

После мракът обгърна Доти бързо и абсолютно.

Академията „Елингам“ се намираше на склона на Маунт Морган. Никой обаче не наричаше планината Маунт Морган. Местните я знаеха като Сатъра или Голямата брадва заради характерната форма на върха й.

За разлика от околните планини, които привличаха скиори и курортисти, Сатърът като цяло бе неразвита, покрита с много гори. Туристите я харесваха, харесваха я и отшелниците, и любителите на птици, и хората, които обичат да гледат планинските потоци и да се шляят из пущинака. През 1928 г., когато се появи Алберт Елингам, хората започнаха да избягват Голямата брадва. Към нея не водеха никакви пътища, дори черни. Горите бяха твърде гъсти, реката — твърде дълбока.

Говореше се, че Алберт Елингам дошъл на това място погрешка, докато се опитвал да стигне до яхтклуба в Бърлингтън. Не беше ясно как се е озовал в тази безлюдна планина, но фактът си е факт. Мястото бе идеално за целите му. Той от дълго време мечтаеше да създаде училище, в което водещи да са неговите принципи и идеали — обучението като игра, смесване на богати и бедни ученици, всеки да учи със собствено темпо. Въздухът в планината беше кристалночист и пееха птички. Нищо не разсейваше децата в процеса на обучение.

Елингам купи огромен парцел на цена три пъти по-висока от реалната. Отне му няколко години да изравни терена с експлозиви и да построи сградата. Прокарани бяха пътища. Телефонната компания пусна жици и монтира платени телефони. Бавно, но сигурно Сатърът се свързваше със света чрез черни пътища, телефонни кабели и потоци от хора, материали и припаси.

Академията „Елингам“ не беше обикновено училище — Елингамови построиха къща в сърцето на кампуса, и то не каква да е къща. Това бе най-величествената постройка в цял Върмонт; по големина тя не отстъпваше на най-големите сгради в Бърлингтън и Монпелие.

Алберт Елингам искаше да живее в своя експеримент, в центъра на създадената от него обучителна институция. В имота бе пълно със скулптури, а мрежата от пътеки изглеждаше странна. Носеше се слух, че Елингам проследил откъде минава една от котките му и заповядал предпочитаните от нея маршрути да бъдат застлани с каменни плочи — защото „котките знаят най-добре“. В този слух нямаше и капка истина, но Елингам толкова го харесваше, че се заговори, че сам той го е пуснал.

Имаше тунели, фалшиви прозорци, врати за никъде, като тези архитектурни шегички радваха много Алберт Елингам и правеха партитата му изключително забавни. Говореше се, че дори той не познава всички тунели и скришни места и че е дал право на архитектите да вкарват приятни изненади. Казано с други думи, мястото бе идилично и фантастично и вероятно щеше да си остане такова, ако през онази мъглива априлска вечер през 1936 година не бе ударил Искрено коварен.

Училищата стават известни с много неща, но предимно с учителите, учениците и спортните си отбори. Не е нормално да добиват известност чрез убийства.

— Лосът е лъжа — каза Стиви Бел.

Майка й се извърна към нея, изглеждаше уморена, както винаги, но бе готова да я изслуша, защото бе съвестен родител.

— Какво?

Стиви посочи през прозореца на микробуса.

— Виждаш ли? — Стиви сочеше табела, на която пишеше „Лос“. — Пет такива подминахме. Страшно много обещания, а нито един лос.

— Стиви…

— Обещаха и падащи камъни. Къде са моите падащи камъни?