Морин Джонсон - Мистерия в “Елингам”

Стиви и Джанел вече редовно си пишеха съобщения. Това бе хубаво. Първият приятел.

Другият първокурсник в „Минерва“ беше Нейт Фишер. Нейт не бе от приказливите и никога не отговаряше на съобщения, но бе интересна личност. На четиринайсетгодишна възраст той издаде роман в стил епично фентъзи, наречен „Лунни фази“ — седемстотин страници, написани за няколко месеца. Книгата първо излезе онлайн, а после и на хартия. В момента Нейт работеше по продължението.

Такива хора привличаше академията „Елингам“.

— Много интересни личности — отбеляза баща й. — Ти също си специална. Гордеем се с теб, знаеш.

Стиви разчете кода на това изречение: „Много те обичаме, но нямаме представа защо те приеха в това училище, мило наше странно дете“.

Цялото лято бе пропито с особена смесица от споделена гордост и несподелени съмнения, която се обуславяше от учудването, че тази поредица от събития изобщо се е случила. Родителите на Стиви не знаеха, че тя е кандидатствала в „Елингам“. Академията не беше от учебните заведения, в които влизат хора като Бел. Вече почти столетие училището приютяваше креативни гении, радикални мислители и иноватори. Не се попълваха молби, нямаше списъци с изисквания, нито инструкции, като изключим следната: „Ако искате да проучим дали ставате за академия „Елингам“, моля, свържете се с нас“.

Това бе всичко.

Едно простичко изречение, от което всеки летящ високо ученик се разтреперваше. Какво искаха те? Какво търсеха? Бе като загадка от фентъзи разказ или приказка — понякога магьосникът държи да се поразмърдаш, преди да ти позволи да влезеш в Пещерата на тайните. Приемането бе редно да става на базата на списъци с изисквания, резултати от изпити и есета, препоръки, дори кръвни тестове и способност да се изсвири нещо от популярен мюзикъл. Не и в „Елингам“. Просто почукай на вратата. Просто почукай на вратата по специалния, правилния начин, който те не посочват. Нужно е само да се закачиш за нещо. Те търсят искрата. Ако видят искра в теб, можеш да станеш един от петдесетимата ученици, които приемат всяка година. Програмата бе с продължителност едва две години — имаше само първокурсници и второкурсници. Обучението бе безплатно. Влезеш ли, не плащаш нищо. Само трябва да влезеш.

Микробусът отби и спря. На паркинга чакаше тричленно семейство. Едно момиче и родителите му се бяха вторачили в телефоните си. Момичето бе много дребничко, с тъмна, дълга коса.

— Много хубава коса има — подхвърли майката на Стиви.

Макар че говореше за друг човек, тя визираше Стиви, която през пролетта бе окълцала косата си в банята в опит да се „освежи“. Майка й се разплака, виждайки русата й коса в мивката, и я заведе на фризьор, който да пооправи щетите. Косата бе предмет на много спорове, стигна се дотам родителите й да я заплашат, че няма да я пуснат в „Елингам“. Впоследствие обаче те омекнаха, заплахата бе резултат от емоционален изблик. Майка й бе влюбена в косата й и това бе една от причините за окълцването. Но Стиви по принцип смяташе, че изглежда по-добре с къса коса.

Новата прическа наистина й отиваше, а и бе лесна за поддръжка. Възникнаха проблеми, когато боядиса косата си розова, синя и розова и синя. Но сега тя бе нормална — пясъчноруса.

Те взеха чантите на момичето и се качиха в микробуса. И тримата бяха чернокоси, спретнати, с уголемени от лупите на очилата очи. Приличаха на сови. Двете семейства си размениха „здравей-здрасти“, после момичето и родителите му се настаниха зад Белови. Стиви бе виждала момичето в брошурата с първокурсниците, но не можеше да си спомни името му.

Стиви моментално бе смушкана в ребрата от майка си, но се опита да го игнорира. Момичето пак се взираше в телефона си.

— Стиви!

Стиви си пое дълбоко въздух през носа. Налагаше се да се надвеси над майка си и да се провикне към момичето, което бе седнало отсреща, един ред по-назад. Неприятно. Но измъкване нямаше.

— Хей — каза Стиви.

Момичето вдигна глава.

— Хей? — отвърна.

— Аз съм Стиви Бел.

Момичето примигна бавно, докато регистрираше тази информация.

— Джърмейн Бат.

Това бе всичко. Стиви понечи да седне на мястото си, убедена, че е положила усилие, но отново бе смушкана.

— Сприятели се — прошепна майка й.

Няма по-неприятна комбинация от думи от „сприятели се“. Командата да осъществи връзка вледени кръвта й. Отново й се прииска да падат камъни. Но знаеше какво ще се случи, ако не заговори. Родителите й щяха да заговорят. А ако това станеше, не се знаеше къде ще му излезе краят.