Морин Джонсон - Мистерия в “Елингам”

— Стиви…

— Вярвам в истинността на рекламите — обяви Стиви.

След тези нейни думи последва тишина. Стиви многократно бе разговаряла с родителите си относно естеството на истината и фактите и бе нормално да възникне спор. Не и днес обаче. Те като че ли бяха постигнали негласно споразумение да не обръщат внимание.

Все пак не всеки ден се случваше да пътуват до училище интернат.

— Не ми харесва, че не ни позволиха да отидем с колата до кампуса — каза баща й вероятно за осми път тази сутрин.

Брошурата на „Елингам“ бе много ясна по този въпрос: „НЕ СЕ ОПИТВАЙТЕ ДА ЗАКАРАТЕ УЧЕНИЦИТЕ В УЧИЛИЩЕТО. ЩЕ БЪДЕТЕ ПРИНУДЕНИ ДА ГИ ОСТАВИТЕ НА ПОРТАЛА. НЕ СЕ ДОПУСКАТ ИЗКЛЮЧЕНИЯ“.

В това нямаше нищо странно, причината бе изяснена точно. В кампуса не бе предвидено да влизат много коли. Пътят бе само един, а места за паркиране нямаше. За влизане и излизане се използваше микробусът на „Елингам“. Родителите й се наостриха, сякаш местата, до които трудно се стига с кола, поначало са подозрителни и накърняват дадената от Бог на американците свобода да пътуват където си поискат.

Правилата обаче са си правила и семейство Бел седяха в микробуса — скъпа, дванайсетместна машина със затъмнени прозорци и видео екран, в който се виждаше отражението на прозореца. Зад волана седеше възрастен мъж с побеляла коса. Той не бе обелил дума, след като ги взе от зоната за отдих преди петнайсет минути, а тогава само каза: „Стефани Бел?“ и „Седнете където ви е удобно. Други няма да се качват“. Стиви бе чувала за прословутата върмонтска сдържаност и за това, че местните наричат гостите „хора от равнината“, но имаше нещо притеснително в това негово мълчание.

— Виж какво — подхвана шепнешком майка й, — ако си промениш решението…

Стиви стисна подлакътниците на седалката.

— Няма да си променя решението. Почти стигнахме.

— Просто искам да кажа… — измърмори майка й и замлъкна.

Често пъти ставаше така. Сутринта бе озвучена от великите хитове и съвсем малко нов материал.

Стиви погледна назад, когато мистичното синьо върмонтско небе изчезна, изгризано от дърветата и стръмните скали, през които се провираше пътят. Ушите й запукаха вследствие на увеличаването на надморската височина, докато се движеха по И-89, отдалечавайки се от Бърлингтън и навлизайки все по-дълбоко в пустошта. Усетила, че разговорът е достигнал естествения си край, тя си сложи слушалките. Когато понечи да натисне бутона за включване на айпода, майка й я докосна по ръката.

— Май не е подходящото време да слушаш онези гадни истории за убийства — каза тя.

— Истински престъпления — отвърна Стиви, не можа да се спре.

Правейки тази корекция, звучеше като някаква педантка. Освен това не биваше да спори. Никакви спорове.

Извади жака и нави кабела на слушалките.

— Чувала ли си се с приятелката ти? — попита майка й. — Джазел?

— Джанел — поправи я Стиви. — Прати ми текстово съобщение. Пътувала към летището.

— Хубаво. Хубаво ще е да имаш приятели.

„Бъди мила, Стиви. Не им казвай, че вече имаш приятели. Ти имаш много приятели. Няма значение, че с повечето от тях се срещаш само в онлайн пространството, във форумите за мистериозни убийства.“ Родителите й нямаха представа, че може да се запознава с хора извън училището и че чрез интернет изнамира сродни души. Естествено, имаше приятели и в училище, но не и каквито се предполагаше, че е редно да има — за партита по пижама, за гримиране и за обикаляне из моловете.

Сега това нямаше значение. Бъдещето бе тук, в мъгливата планина.

— Джанел с какво се занимава сега? — попита майка й.

— Инженерство — отвърна Стиви. — Изработва разни неща. Машини, устройства.

Последва скептично мълчание.

— А онова момче Нейт е писател? — попита майка й.

— Да, момчето Нейт е писател — потвърди Стиви.

Тези две деца бяха първокурсници и щяха да живеят в сградата на Стиви. За второкурсниците не се даваше информация. Но на кухненската маса на семейство Бел седмици наред биваше обсъждана Джанел Франклин от Чикаго. Тя бе национален говорител на „Растящи стъбла“ — програма, която окуражава цветнокожите момичета да се захванат с наука, технологии, инженерство и математика. Стиви знаеше много за миналото на Джанел, например как на шестгодишна възраст тя поправила (както трябва) една печка за сандвичи. Стиви бе наясно какво харесва Джанел — да прави разни машинарии, да заварява и запоява, да селектира организационни техники в пинтерест, да общува с момичета с очила, да чете книги за тийнейджъри, да пие кафе, да отглежда котки и да гледа телевизионни шоу програми.