Морин Джонсон - Мистерия в “Елингам”

Станаха. Бяха сковани и изморени, а влажната трева бе оставила петна по дрехите им.

„Минерва“ поскърцваше тихичко, изпълнена с бледа светлина и хладни призраци на стар дим. Лосът имаше по-благо изражение от преди, а червените тапети не изглеждаха чак толкова агресивни. Къщата бе някак куха. В момента вътре нямаше хора, а двама със сигурност никога повече нямаше да дойдат тук.

Вратата на стаята на Ели бе открехната. Стиви застана на прага и огледа интериора. Дейвид бе зад гърба й. Тя усещаше топлината, която излъчваше тялото му.

— Ще влезеш, нали? — попита той. — Това ти е в кръвта.

Тя не отговори.

— Този път няма да споря с теб — продължи той и бутна вратата, отваряйки я по-широко.

Мястото, където преди няколко часа бяха играли онази игра, бе доста променено. Полицаите бяха издърпали леглото на няколко метра от стената и сега то стоеше леко накриво. Завивките бяха изпънати. Книгите бяха свалени от рафтовете и наредени старателно на купчини на пода. Всички чекмеджета бяха затворени, което означаваше, че са минали проверка — предната вечер повечето бяха издърпани леко и от тях се показваха различни вещи.

— По-чистичко изглежда след полицейската операция — отбеляза Дейвид.

Той опипа ръба на леглото, преди да седне. Стиви го погледна. На утринната светлина лицето му изглеждаше деликатно. В Дейвид имаше нещо… ангелско. Големите очи и къдравата коса…

Спомни си, че майка й бе споменала, че каменните ангели на входа са малко странни, а тя бе отвърнала, че това не са ангели, а сфинксове. Ангели или сфинксове?

Наистина се нуждаеше от сън.

Седна на леглото до Дейвид и заразглежда вещите на Ели. Брезентовата раница. Купчината мръсни дрехи в ъгъла. Разпръснатите по пода химикалки. Цитатите, които бе изписала по стените. На снимката до леглото, която бе в рамка, има шедесетки хора. Това вероятно бе комуната на Ели. Рута бе подпряна на бюрото. Проблясваше на слънцето и определено изглеждаше самотна.

— Съжалявам — каза Стиви, малко на Рута и повече на Дейвид.

— Съжаляваш?

— Задето рових в стаята ти. След това се почувствах много зле. Аз просто… Просто исках да знам. За теб. А и ти се държеше някак особено…

— Чудесно извинение.

— Добре де, сгреших.

Хеликоптерът като че ли бе точно над главите им. Перките му бясно пореха въздуха. Училището щеше да се събуди, Ели нямаше да бъде открита и отново щеше да настъпи хаос.

— Да — каза след дълго мълчание той.

— Да?

Той сви рамене.

— Ако затворят училището, предполагам, не трябва да си бъдем ядосани един на друг.

— Вероятно не трябва — каза тя.

Последва нова пауза. После Дейвид повдигна дланта й и с показалец направи малко кръгче върху кожата й. Стиви се замая от прилива на чувства. Нормално ли бе да се разцелуват на ярката утринна светлина, когато всичко се вижда? На леглото на изчезнала съученичка? Която вероятно бе убила човек?

Той се наведе леко напред, а в отговор тя се отдръпна. Тогава ръката й попадна върху твърд предмет, скрит под завивките.

Стиви отметна одеялото и отдолу се показа малка кутия. Беше червена, метална, със заоблени ръбове и размери на капака около двайсет на двайсет сантиметра. Беше доста стара и очукана, даже се виждаха следи от ръжда, но надписът „ОЛД ИНГЛИШ ТИЙ БАГС“ не бе пострадал сериозно. Отпред бе изобразена чаша, от която се надига пара. Някакъв стар боклук.

Нещо задрънча.

Наистина.

Това бе хеликоптерът, който се бе снишил много. Нямаше как да не му обърнат внимание. Дейвид присви очи към прозореца, сетне пусна ръката на Стиви и отиде да хвърли поглед навън.

В опит да се успокои, Стиви си пое дълбоко въздух. Изгледа кутийката, после вдигна капака й и изсипа съдържанието й на леглото.

Имаше останки от бяло перо, парче плат с мъниста по него, червило в златисто флаконче, квадратен кристален клипс и миниатюрна червена емайлирана обувчица, която се оказа, че служи за съхраняване на таблетки. Стиви я отвори и затвори няколко пъти, като огледа помътнялата й бронзова вътрешност.

— Странно — каза тя. — Ела да видиш!

— Чакай малко.

Стиви продължи да разглежда. До стената на кутията бяха поставени нагънат лист хартия от бележник и десетина стари черно-бели снимки с различни размери. Стиви извади първо листа. Беше изтънял на местата, на които е бил сгъван, но съвсем леко пожълтял. Със спретнат, но разтеглен почерк бе написано: