Морин Джонсон - Мистерия в “Елингам”

— И какво трябваше да ти кажа? — отвърна Стиви.

— Трябваше да ми кажеш, че тогава Хейес е говорил по скайп и не е възможно да е бил в работилницата.

— Съжалявам. Тази информация не ми се виждаше достатъчна.

— Достатъчна за какво? Бъркаш се, където не ти е работа. Осъзнаваш ли какво може да стане тук? Елимънт определено крие нещо. Нищо чудно тя да е убила Хейес. Това не е игра.

— Знам.

Лари потърка кожата под очите си.

— Така че ще стоиш тук, докато полицията не дойде да оправи нещата.

Той стана и излезе, оставяйки Стиви да се взира в многобройните екрани, които показваха само тъмнина, силуети на дървета и от време на време, проблясващи животински очи. За момент изпадна в нещо като транс.

Писмото, което бе видяла на стената, изплуваше от съзнанието й. Думите се връщаха. Загадке, загадке на стената… убиецът идва.

Така пишеше. Вероятно е било истинско. Вероятно Ели го бе измислила. От артистични подбуди? Защото не е нормално да признаеш, че се каниш да извършиш убийство, нали?

Някой се провикна. Стиви скочи на крака и надникна навън. Чарлз стоеше до вратата, стиснал в ръцете си бутилки вода и плодове. Притичаха неколцина охранители.

— Как така? — попита Лари. — По дяволите, може да пострада, ако се отдалечи твърде много.

— Как е станало? — попита доктор Куин.

— Трябва да е дръпнала панела — каза Лари. — Как е разбрала за него, по дяволите? Денис, тичай в сутерена. Проходът води натам. Лорън, Бени, излезте да огледате прозорците…

Панелът. Стиви бе чела за него. Зад него имаше проход, свързващ кабинета на Елингам и балната зала, който е бил използван в игрите и за погаждане на различни шеговити номера. Той водеше към сутерена. Със сигурност входът е бил добре замаскиран.

Ели бе избягала.

Утринта бе ведра. В онзи чудесен есенен ден на небето нямаше нито едно облаче. Дърветата бяха запазили части от златните си корони.

Робърт Макензи седеше на бюрото си, заслушан в тиктакането на поставения върху камината часовник. Чуваше и стъпките на минаващите покрай вратата прислужници и гласовете на учениците отвън на двора. Децата бяха доста кротки. Когато забележеха, че ги гледа през прозореца, се извръщаха.

Макензи сега разполагаше с много повече място, отколкото му бе нужно. След края на процеса бе преместен от кабинета на Алберт Елингам в една от зимните градини.

— Възползвай се от пространството — бе казал работодателят му. — За нищо друго няма да се използва.

Но той знаеше, че истинската причина за преместването му се корени във факта, че Елингам иска да е сам. Сам в кабинета по цял ден, при затворена врата. Понякога му носеха обяда там. Рядко приемаше гости. Спуснатите завеси го отделяха от света. Но надеждата за Алис оставаше.

Надеждата за Алис. Така и не я откриха. Загадката си оставаше. Беше ли тя…? Беше ли тя…?

Елингам говореше за Алис винаги в сегашно време. Домакинството винаги бе подготвено за завръщането й. Три пъти в годината Елингам получаваше от доставчика си в Ню Йорк актуалната за сезона колекция от детски дрехи, като размерът биваше съобразяван с порастването на Алис. Купища рокли, поли, пуловери, чорапи с най-различни цветове, нощници, палта, шапки, ръкавици, шалове, лачени обувки… всичко това биваше разопаковано от личната прислужница на Айрис, която все още работеше в имението, и подреждано в скриновете на Алис. „Умалелите“ дрехи отиваха за благотворителност. Тя получаваше подаръци за Коледа и за рождения си ден — прекрасно радио „Стюарт Уорнър“, люлеещо се конче от Лондон, книги на класици, миниатюрен чаен сервиз от порцелан — от Париж, куклена къща, точно копие на Голямата къща.

Депресираните от случващото се прислужници често плачеха, но никога пред господин Елингам. Пред него те говореха с позитивизъм за госпожица Алис. „Госпожица Алис ще хареса новите си пролетни рокли, сър.“ „Великолепно радио, сър. Госпожица Алис ще се зарадва.“

Надеждата за Алис доведе до източването на езерото през месец юни на предходната година. Анонимен бе подхвърлил в телефонно обаждане, че тялото на Алис е на дъното. Макар че това бе малко вероятно, Елингам заповяда да пресушат езерото. Робърт гледаше на въпросното мероприятие като на акт на отмъщение спрямо езерото, което бе станало сцена на ужасното престъпление. Сега имаше само огромна дупка, напомняща постоянно за загубата.

Такава бе атмосферата в Голямата къща, когато в онази есенна утрин звънецът на бюрото на Робърт Макензи звънна. Той взе бележник и молив и се отправи към кабинета на Алберт Елингам. Завесите този път бяха вдигнати. През френските прозорци се отваряше сюрреалистична гледка към пресушеното езеро. Робърт не можеше да свикне с тази зейнала в земята рана.