Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

Хари прочете поста на специалиста. Погледът му се спря върху последното изречение: „Вампиристът ще посегне пак.“

— Мхм. Поддръжниците на теорията за това чудо наистина са малко на брой, но това не означава, че не са прави.

— Не думай! Самият аз харесвам революционни теории и амбициозни учени от рода на Смит. За жалост по време на студентските си години той допусна гаф, който му спечели прякора Маймуната, и се опасявам, че в професионалните среди онази случка все още хвърля сянка върху репутацията на изследванията му. Но в действителност той беше многообещаващ кадър, докато не се забута в прословутия вампиризъм. Статиите му не са никак лоши, но, естествено, не успя да ги публикува в авторитетни издания. Сега все пак е намерил начин да даде гласност на теориите си. В Туитър.

— Ти защо не вярваш в съществуването на вампиристи? Самият ти си ми казвал, че щом човек може да си представи някакво извращение, значи то непременно съществува.

— Така е, патологии има всякакви. Или ако нещо в момента го няма, то рано или късно ще се появи. Сексуалността ни се обуславя от начина ни на мислене и нашия темперамент. А те са предпоставка за безброй възможности. Дендрофилията е сексуална възбуда от дървета. Страдащите от какорафиофилия пък се възбуждат от провал. Но за да има един учен основания да обособи дадено явление като вид сексуално разстройство, е необходимо то да е доказано разпространено и да се проявява в определени общи изяви. Смит и неговите единомишленици митомани изкуствено изфабрикуваха нова парафилия. Прекалиха. Не съществува такава група вампиристи, които да следват определен предвидим модел на поведение и чиито членове да са носители на отличителни общи характеристики. — Ауне си закопча палтото и тръгна към вратата. — Колкото до твоята фобия от близост и неспособността ти да прегърнеш за довиждане най-добрия си приятел, виж, тук вече имаме добра основа за изграждането на психологическа теория. Поздрави Ракел и й предай, че стискам палци мигрената й да отшуми от само себе си. Хари?

— Какво? А, да, разбира се. И ти да поздравиш твоите момичета. Дано проблемите с Аурура отшумят.

Ауне си тръгна. Хари остана, загледан унесено в празното пространство. Снощи влезе в дневната и завари Ракел да гледа филм. Хвърли поглед към екрана и я попита дали режисьорът е Джеймс Грей. Всъщност зърна съвсем неутрален кадър от безлюдна улица. Без хора, без автомобили. Кадърът не беше заснет под специфичен ракурс. Две секунди от филм, който Хари не беше гледал. Е, един кадър, разбира се, никога не може да е напълно неутрален. И все пак Хари нямаше никаква представа защо приписа филма точно на този режисьор. Навярно защото преди няколко месеца бе гледал друга негова лента. Вероятно обяснението се криеше именно там: машинална, съвсем тривиална асоциация. Двусекунден отрязък, съдържащ един-два емблематични детайла от изгледания цял филм, се беше завихрил в мозъка му толкова бързо, че Хари сам не можеше да определи как е разпознал режисьорския почерк.

Извади мобилния си телефон.

Подвоуми се. После потърси номера на Катрине Брат. Не се бяха чували повече от шест месеца — след последния й есемес за рождения му ден. Тогава той й отговори с лаконичното „благодаря“. Без главна буква, без точка. Знаеше, че тя няма да изтълкува погрешно словесната му пестеливост. Катрине беше наясно: краткият отговор не е израз на пренебрежително отношение, а резултат от неприязънта му към дългите текстови съобщения.

Сега тя не му вдигна.

Хари набра вътрешния й номер в отдела.

— Охо, небезизвестният Хари Хуле! — обади се Магнюс Скаре. Дебело подчертаната ирония беше съвсем недвусмислена. Хари никога не бе имал много фенове в Отдела. И Скаре не преливаше от любов към него. — Днес не съм виждал Брат. Твърде странно поведение за новоизлюпен шеф. Затрупани сме с работа, а нея никаква я няма.

— Мхм. Ще й предадеш ли, че…

— Звънни й пак. Имаме си предостатъчно задачи.

Хари затвори. Забарабани с пръсти по ръба на бюрото, докато оглеждаше купчината предадени курсови работи в единия край и тестето снимки в другия. Започна да размишлява над аналогията на Белман. Хищник. Лъв? Защо пък не? Какво му е на лъва? Някъде му беше попаднала информация, че когато ловувал сам, извън прайда, успеваемостта на лъва падала до петнайсет процента. Сети се и за още факти. За да умъртви по-едра плячка, лъвът я души, защото не може да й прегризе гърлото. Сключва челюсти около гърлото й и притиска трахеята. А това отнема време. Ако плячката е голяма, воден бивол например, се случва лъвът да виси часове наред, вкопчен в гърлото му. Дори след толкова продължително мъчение и за двамата понякога пуска жертвата си, без да постигне успех. С разследването на убийства е кажи-речи същото. Къртовски труд и често никаква награда.