Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

Деканът даде дискретно да се разбере, че времето на първия опонент е приключило. Халстайн имаше чувството, че са минали пет минути, а не четирийсет и пет. Времето бе отлетяло толкова неусетно — като в игра!

Деканът се качи зад ораторския пулт и обяви петминутна почивка, когато гости от публиката имат възможност да заявят желанието си за въпроси към докторанта. Халстайн вече изгаряше от нетърпение да покаже на всички тази фантастична научна разработка, която, при цялата си зловеща тематика, все пак разглеждаше най-великото и красиво нещо в мирозданието: човешката душа.

Халстайн използва почивката, за да поздрави всички, непоканени на приема. Хари Хуле беше дошъл в компанията на тъмнокоса жена. Смит се насочи към тях.

— Хари! — Халстайн стисна ръката на полицая — твърда и студена като мрамор. — Това трябва да е Ракел.

— Тя е.

Халстайн се здрависа и с нея. Хари си погледна часовника и хвърли поглед към входа.

— Чакаме ли някого?

— Да. Дългоочакваните най-сетне пристигнаха.

В другия край на помещението влязоха двама души. Висок, смугъл младеж и около петдесетгодишен мъж с руса коса и очила без рамки с тесни, четириъгълни стъкла. Младият приличаше на Ракел. Другият също му се струваше познат отнякъде.

— Къде съм виждал господина с очилата? — попита Халстайн.

— Нямам представа. Хематолог е. Доктор Джон Д. Стефенс.

— И какво прави тук?

Халстайн видя как Хари си пое дъх.

— Дойде да сложи точка на тази история. Просто още не го знае.

В същия миг деканът би звънеца и със сипкав глас призова зрителите да се върнат в залата,

Джон Д.Стефенс вървеше между два реда банки, следван плътно от Олег Фауке. Стефенс плъзна поглед над вече влезлите в търсене на Хари Хуле. И усети как сърцето му спира, когато забеляза младия рус мъж на най-задния ред. В съшия миг и Андерш го видя. Стефенс прочете ужас по лицето му. Лекарят се обърна към Олег. Реши да се оправдае с някаква забравена среща и да си тръгне.

— Знам — изпревари го Олег и дори не направи опит да се отмести. Стефенс неволно забеляза, че момчето е високо почти колкото втория си баща, Хари Хуле. — Да оставим нещата на естествения им ход, докторе.

Младежът постави леко длан върху рамото на Стефенс, а сякаш го затисна към седалката зад него. Лекарят седна и усети как пулсът му се укротява. Достойнство. Да, именно достойнство. Олег Фауке знаеше, че Стефенс ще прояви доблест. Следователно и Хари знаеше. И не му беше дал никаква възможност за отстъпление. По реакцията на Андерш личеше, че и той не е знаел какво ще се случи. Бяха ги прецакали. Да се озоват заедно тук. А сега какво?

Катрине Брат седеше между Хари и Бьорн. Деканът откри втората част.

— Един зрител изяви желание да зададе въпрос към докторанта. Хари Хуле, заповядайте.

Катрине вдигна изненадан поглед към Хари. Той стана.

— Благодаря.

Катрине забеляза озадачените изражения на присъстващите. Неколцина се усмихваха, сякаш очакваха шега. И Халстайн Смит, изглежда, не възприемаше сериозно намесата на Хари.

— Поздравления — подзе Хари — На крачка си да постигнеш голямата си цел. Благодаря ти за приноса ти към разплитането на случая с Вампириста.

— По-скоро аз трябва да ти благодаря — леко се поклони Смит.

— Може и така да е, защото открихме кукловод, който е дърпал конците на Валентин. А както посочи и Ауне, цялата ти дисертация е изградена върху случая на Йертсен. Извади голям късмет.

— Така е.

— Но има няколко въпроса, на които според мен всички биха искали отговор.

— Ще се постарая максимално, Хари.

— Спомням си записа, на който се вижда как Валентин влиза и обора ти. Изглежда целеустремен, наясно е къде отива, но не знае за съществуването на везната. Затова прекрачва прага безстрашно, убеден, че ще стъпи върху стабилна повърхност. И съответно залитва. Защо се случва така?

— Ние, хората, приемаме някои неща за изконно зададени. В психологията това се нарича рационализация. Ще рече, че опростяваме реалността. Без рационализация светът няма да е обозрим, мозъкът ще се претовари от всички колебания, които ни връхлитат.

— Затова, докато слизаме по стълби в тъмното, не се опасяваме, че ще си ударим главата във водопроводна тръба, например.

— Именно.

— Но случи ли ни се веднъж, ще ни държи влага занапред — поне на повечето от нас. Точно по тази причина Катрине Брат стъпва предпазливо върху везната при второто си посещение в обора ти. Затова не е никак учудващо, че по тръбата в мазето на Лени Хел открихме епителни клетки и кръв от теб и мен, но не и от Лени Хел. Сигурно още като дете се е научил да се навежда. Иначе щяхме да намерим и неговата ДНК, защото тя се запазва години след като е попаднала някъде.