Джеффри Дивер - Спящата кукла

— Можете ли да осигурите запазените документи? Колкото можете повече.

— Много са…

Жената бе съвсем объркана.

— Да кажем неща отпреди осем години. До май деветдесет и девета.

Изведнъж на Данс й хрумна нещо друго. Дали Пел не се интересуваше от нещо, което жената е планирала за в бъдеще?

— Искам и данните за всички планирани събития.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

Ив изглеждаше съсипана от трагедията, парализирана.

Данс се замисли за книгата на Мортън Негъл — „Спящата кукла“ — и си даде сметка, че пред нея стои още една от жертвите на Даниел Пел.

Убийството е като хвърлен камък в спокойно езеро. Вълничките по повърхността се разпространяват до безкрай.

Данс взе снимката на Сюзан и слезе на улицата, за да се срещне с Ти Джей. Телефонът й иззвъня.

На екранчето се изписа името на О’Нийл.

— Здравей — каза тя, радостна, че го чува.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Казвай.

Той заговори тихо и Данс го изслуша.

— Ще дойда веднага, щом мога.

— Така може би е по-добре — каза през сълзи майката на Хуан Милар. — Няма да се мъчи.

Стоеше до навъсения Майкъл О’Нийл в коридора на болницата и се стараеше да не показва мъката си пред двамата полицаи.

Чарлс Овърби също дойде, изказа съболезнования на семейството и стисна ръката на О’Нийл, като с другата докосна лакътя му — жест, изразяващ искрени чувства сред бизнесмени, политици и опечалени.

— Много съжалявам.

Стояха пред камерата за болни с изгаряния на интензивното отделение. През прозорчето се виждаше болничното легло, екипирано със сложна техника като в космически кораб: жици, клапи, манометри, апарати. По средата имаше неподвижна купчина, покрита със зелен чаршаф.

Същият цвят, като онзи, с който бяха покрили трупа на съпруга й. Данс си спомни мислите си тогава: „Къде отиде животът? Къде?“ Така намрази точно тази разцветка на зеленото.

Втренчи се в трупа. В ушите й отново прозвучаха думите на Еди Данс, които й бе прошепнала миналата вечер.

— Той каза: „Убий ме.“ Два пъти го повтори. После затвори очи…

Бащата на Милар беше в стаята. Задаваше на лекаря въпроси, чиито отговори вероятно бяха непонятни за него. При все това бащата, надживял сина си, трябва да изпълни този ритуал — и още много други през идните дни.

Келъг също изказа съболезнования на майката, която и на него повтори, че смъртта на сина й била за добро, иначе щял да се мъчи с години, да му присаждат кожа…

— Да, така няма да се мъчи, абсолютно — увери я той, използвайки любимото наречие на Чарлс Овърби.

Еди Данс, която бе поела извънредна смяна в отделението си, се приближи. Изглеждаше разстроена, но целеустремена, изражение, което дъщеря й добре познаваше. Понякога престорено, понякога искрено, то добре й беше служило в миналото. Днес, разбира се, изразяваше истинските й чувства.

Еди се приближи до майката на Милар. Хвана я за ръцете и разпознавайки признаците на настъпваща истерия, започна да я разпитва как се чувства, как го приемат съпругът и другите й деца — все въпроси, които имаха за цел да разсеят мислите й за тази ужасна трагедия. Еди Данс имаше гениална дарба да утешава. Затова пациентите толкова я обичаха.

Роса Милар се поуспокои, после тихо заплака и Катрин видя как сковаващият ужас се сменя с преодолима скръб. Съпругът й също дойде и Еди предаде опечалената майка на него като опитен акробат, прехвърлящ свой колега на друг цирков артист във въздуха.

— Госпожо Милар — започна Данс, — бих искала да…

Изведнъж нещо я изблъска, тя изкрещя, не успя да измъкне пистолета си, а протегна ръцете си напред, за да не се блъсне в една болнична количка.

Първата й мисъл бе: „Даниел Пел е в болницата!“

— Не! — изкрещя О’Нийл.

Или Келъг. Може би и двамата. Данс падна на колене, събори няколко пластмасови епруветки и чашки.

Лекарят също скочи напред, но Уинстън Келъг сграбчи разбеснелия се Хулио Милар, изви ръката му назад и лесно успя да го овладее. Направи го толкова бързо, сякаш не му струваше никакво усилие.

— Не, синко! — изкрещя бащата; майката заплака по-силно.

О’Нийл помогна на Данс да се изправи. Нямаше наранявания, макар че на другия ден вероятно щеше да е насинена.

Хулио се опита да се освободи от хватката на Келъг, но агентът, който явно бе доста по-як, отколкото изглеждаше, изви малко по-силно ръката му.

— Спокойно, момче. Ще се нараниш. Спокойно.

— Кучка, шибана кучка! Ти го уби! Ти уби брат ми!