Джеффри Дивер - Спящата кукла

Тя посочи на картата мястото, където се намираше кладенецът, и продължи:

— Жилищата още са в строеж, а това… — кимна към снимката — … е каменен кладенец.

Всички в района знаят, че водата е изключително ценна в тази част на Калифорния, затова издълбаните в основна скала кладенци, с малък дебит никога не се използват за поливане, а само за пиене.

— Мамка му! — Сандовал за момент затвори очи. — Преди десет години, когато е бил убит Херън, това е било земеделска земя. Още не е имало кладенец.

— Нямало го е и преди една година — измърмори Данс. — Затова Пел толкова се ядоса. Била съм близо до истината: някой наистина е откраднал чука от леля му в Бейкърсфийлд, направил е фалшив портфейл и ги е подхвърлил. Само че не е било, за да го натопят.

— О, не — прошепна Ти Джей.

— А защо? — попита Милар, като гледаше ту единия, ту другия агент.

— Пел е организирал всичко — заяви Данс.

— Защо? — поинтересува се Сандовал.

— Защото не може да избяга от „Капитола“.

Този затвор, също като „Пеликан Бей“ в северната част на щата, е снабден с най-новата техника за охрана и е определен за най-опасните престъпници.

— Оттук обаче може.

Катрин Данс трескаво посегна към телефона си.

Изолиран от другите затворници, Даниел Пел оглеждаше специалната килия и коридора отвън, водещ към главните помещения на съда. Макар че изглеждаше спокоен, сърцето му биеше лудо. Полицайката, която го разпитваше, го беше уплашила — с тези невъзмутими зелени очи зад квадратните очила и този спокоен глас. Не беше очаквал някой да проникне в ума му толкова дълбоко и толкова бързо. Сякаш четеше мислите му.

Катрин Данс…

Той отново се обърна към Бакстър, надзирателя пред килията. Изглеждаше свестен, не като придружителя му от „Капитола“ — як, черен и непоклатим като абаносово дърво — който сега седеше при вратата в дъното на коридора и наблюдаваше всичко.

— Та какво казвах? — продължи Пел разговора си с Бакстър. — Исус ми помогна. Бях на три кутии дневно. И Той отдели малко от ценното Си време, за да ми помогне. Изведнъж ги отказах.

— И на мен ми трябва такава помощ — призна надзирателят.

— Казвам ти, по-трудно ми беше да откажа пушенето, отколкото пиячката.

— Опитах с ония лепенки, дето си ги лепиш на ръката. Никакъв ефект. Утре ще взема да се помоля за помощ. С жената ще се молим всяка сутрин.

Нищо чудно. Пел беше видял значката на ревера му. Беше с форма на риба и имаше гравирано името „Исус“.

— Хубаво ще направиш.

— Миналата седмица изгубих ключовете си и се молихме един час. Исус ми каза къде са. Слушай, Даниел, хрумна ми нещо. Когато идваш за процеса, ще те държат тук. Искаш ли да се молим заедно?

— С удоволствие.

Телефонът на Бакстър иззвъня. След секунда запищя аларма.

— Какво става, по дяволите?

Надзирателят от „Капитола“ скочи на крака.

На паркинга избухна огромно огнено кълбо. Прозорецът на килията беше с решетки, но беше отворен. За миг през него нахлуха пламъци. Помещението се изпълни с гъст черен дим. Пел се хвърли на пода. Сви се на кълбо.

— Божичко!

Бакстър стоеше като вцепенен, втренчен в огромните пламъци, които поглъщаха паркинга зад сградата на съда. Грабна телефона, но явно нямаше връзка. Свали радиостанцията си от колана и докладва за пожара.

Даниел Пел сведе глава и зашепна молитва.

— Хей, Пел!

Затворникът отвори очи.

Якият надзирател от „Капитола“ стоеше до вратата с електрошоков пистолет в ръка. Хвърли на Пел оковите за крака.

— Слагай ги. Ще излезем по коридора през главния вход и ще се качим в микробуса. Ти…

В килията нахлуха още пламъци. Тримата мъже приклекнаха. Резервоарът на още една кола бе избухнал.

— Ще вървиш след мен. Ясно? — довърши негърът.

— Да, добре. Хайде да тръгваме! Бързо!

Пел закопча оковите на краката си.

— Какво мислите, че е това? — попита с треперещ глас Бакстър; беше плувнал в пот. — Терористи?

Надзирателят от „Капитола“ не му обърна внимание. Не изпускаше Пел от очи.

— Ако не правиш точно каквото ти казвам, ще ти опържа задника с петдесет хиляди волта — заплаши, като размаха електрошоковия пистолет. — И ако си прекалено тежък, за да те нося, ще те оставя да изгориш жив. Ясно?

— Ясно. Хайде да вървим. Моля. Не искам с господин Бакстър да пострадате заради мен. Ще правя каквото кажете.

— Отваряй — заповяда негърът на Бакстър, който натисна копчето.

Вратата се вдигна с бръмчене. Тримата минаха през друга бронирана врата и влязоха в друг мрачен коридор, който се пълнеше с дим. Алармата пищеше.