Джеффри Дивер - Спящата кукла

— Когато ме арестуваха за оная работа в Кармел.

— За убийствата на Кройтънови през деветдесет и девета?

— Да. Откраднали са уликите от дома ми в Сийсайд.

Данс се намръщи:

— Едва ли. Всички улики се описват много внимателно. Не, аз съм за друга, по-вероятна версия: чукът е бил откраднат наскоро. Откъде са могли да вземат ваш чук? Имате ли имоти в щата?

— Не.

— Роднини или приятели, у които може да са останали ваши инструменти?

— Май не.

Това не беше ясен отговор; бе дори по-неточен от „Не си спомням“. Данс забеляза също, че при споменаването на думата „роднини“ Пел постави ръцете си — с дълги, чисти нокти — на масата. Това бе отклонение от основния му поведенчески профил. Не означаваше, че лъже, но показваше безпокойство. Въпросите го смущаваха.

— Даниел, имате ли роднини в Калифорния?

Той се подвоуми, но явно прецени, че тя е готова да провери всяка подробност (а тя щеше да го направи), и отговори:

— Само леля ми. В Бейкърсфийлд.

— И тя ли се казва Пел?

Той отново замълча.

— Да… Идеята ви е добра, полицай Данс. Сигурно ченгетата, които са разследвали убийството на Херън, са откраднали чука от дома й. Те стоят зад тази история. Защо не ги разпитате?

— Добре. Да помислим за портфейла. Откъде може да е?… Ето какво ми хрумва. Може би това изобщо не е портфейлът на Робърт Херън. Може би полицаят, който иска да ви натопи, просто е купил някакъв портфейл, занесъл го е да му сложат инициалите Р. Х. и го е скрил заедно с чука в кладенеца. Може да е станало миналия месец. Дори преди седмица. Какво мислите за това, Даниел?

Затворникът сведе глава и замълча.

Разпитът протичаше точно според очакванията й.

Данс го принуди да избере по-правдоподобното от двете обяснения за невинността му — и с всеки въпрос доказваше, че то изобщо не е правдоподобно. Никой разумен съдебен заседател нямаше да повярва, че полицията е фалшифицирала улики и е откраднала дърводелски инструмент от къща на стотици километри оттук. Сега той осъзнаваше грешката си. Капанът всеки момент щеше да щракне.

Шах и мат…

Сърцето й се разтуптя и тя вече си мислеше, че следващите му думи ще са молба за споразумение с обвинението. Грешеше.

Той отвори очи и гневно се взря в нейните. Скочи напред. Само веригите, прикрепени към завинтения за пода метален стол, му попречиха да забие зъби във врата й.

Данс извика и отскочи назад.

— Шибана кучка! Аха, сега разбирам! Ами, да, и ти участваш! Да, да, хвърлете вината върху Даниел. Все той е виновен! Аз съм лесна мишена. Идваш, правиш се на приятелка, разпитваш ме. Бога ми, и ти си като всички!

Сърцето й се разтуптя лудо, обхвана я страх. Бързо обаче се увери, че веригите са здрави и той не може да я достигне. Данс се обърна към огледалото, зад което полицаят, който снимаше с камерата, вероятно бе скочил на крака, готов да й се притече на помощ. Тя обаче поклати глава. Важно беше да разбере какво ще излезе от това.

Изведнъж яростта на Пел се смени с хладно спокойствие. Той седна, успокои дишането си и пак я погледна.

— Вие сте около трийсетгодишна, полицай Данс. Хубавичка сте. Приличате ми на нормална, затова съм сигурен, че в живота ви има мъж. Или е имало.

Отново погледна пръстена с перла.

— Ако не ви допада версията ми, Даниел, кажете ми друга. Например какво наистина е станало с Робърт Херън.

Сякаш не я чу.

— Имате деца, нали? Разбира се, че имате. Личи си. Разкажете ми за тях. Разкажете ми за малчуганите. Сигурно са с малка разлика в годините и не са много големи.

Това я разтревожи и тя за момент си помисли за Маги и Уес. Постара се обаче да не издава чувствата си. „Той не знае, че имам деца, разбира се — помисли си. — Няма откъде. Но се държи, сякаш знае. Дали не е забелязал нещо в поведението ми? Нещо, което му е подсказало, че съм майка?“

Изучават те със същото усърдие, с което и ти тях…

— Чуйте ме, Даниел — заговори спокойно, — с крясъци няма да си помогнете.

— Имам приятели навън, да знаете. Дължат ми услуги. С удоволствие ще ви дойдат на гости. Или ще си побъбрят със съпруга и децата ви. Да, труден е животът на полицая. Малчуганите прекарват дълго време сами, нали? Сигурно ще им е хубаво да си поиграят с някого.

Данс го гледаше в очите, без да мигне.

— Можете ли да ми кажете какви са връзките ви със затворника в „Капитола“? — попита.

— Да, мога. Но няма.

Спокойният му отговор прозвуча подигравателно. Намекваше, че като специалист по разпитите не е формулирала добре въпроса си. Затворникът добави: