Джеффри Дивер - Спящата кукла

Данс и О’Нийл се качиха в кабинета на Чарлс Овърби и го уведомиха за възможните цели на беглеца, а също за ключовите думи, които е търсил в Интернет.

— Акапулко ли?

— Не. Това е част от плана му, сигурна съм. Споменал го е миналата седмица пред други затворници. Прекалено очевидно е. Юта е по-вероятната възможност. Трябва обаче да съберем още информация, преди да дам мнение за това.

— Добре, Катрин, дерзай. Преди малко ми се обадиха от „Ню Йорк Таймс“.

Телефонът иззвъня.

— Сакраменто на втора, Чарлс — обяви секретарката му.

Той въздъхна и вдигна слушалката.

Данс и О’Нийл излязоха и докато вървяха по коридора, неговият телефон също иззвъня.

Докато той говореше, Данс го погледна няколко пъти. През повечето време Майкъл О’Нийл не даваше израз на емоциите си, но тя умееше да ги чете по лицето му. Досети се, че му се обаждат за Хуан Милар. Очевидно беше колко се тревожи за ранения си колега. Данс не си спомняше да го е виждала толкова разстроен.

О’Нийл затвори и й разказа за състоянието на детектива — без особена промяна, но на два пъти идвал в съзнание.

— Иди да го видиш — каза тя.

— Сигурна ли си?

— Тук ще се справя и сама.

Тя се върна в кабинета си. Спря да си налее кафе от каната при Мери-Елън Кресбах, която не спомена повече за съобщенията, макар да си личеше, че се изкушава да го стори.

Брайън се бил обаждал…

Този път Данс си взе от шоколадовите бисквити, за които отдавна си мислеше. Върна се на бюрото и пак се обади на директорката на затвора и Чан.

— Еди, нека да поговорим още. Искам да ми разкажеш повече за Пел. Каквото се сещаш. Какво е говорил, какво е правил. Кое го развеселяваше, кое го вбесяваше.

След кратко мълчание той измърмори смутено:

— Не знам какво да ви кажа. Наистина.

— Добре, какво ще кажеш за такъв сценарий. Представи си, че ме изпращаш на любовна среща с Пел. Какво ще ми разкажеш за него?

— Любовна среща с Пел? Леле, страшничко звучи!

— Постарай се, Купидоне.

Данс отново чу жабешкото квакане и вдигна мобилния си телефон.

Рей Каранео се обаждаше от куриерската служба „Ю мейл ит“ в Салинас. Управителят на фирмата си спомнил някаква жена, която идвала преди около седмица.

— Само че не е изпратила нищо, агент Данс — докладва младият полицай. — Само разпитала кога минават колите на различните куриерски агенции. Казал й, че „Уърлдуайд Експрес“ идват най-често. Почти на всеки час. Не си спомня нищо друго, освен че я видял пак няколко дни по-късно. Седяла на пейка от другата страна на улицата. Предполагам, че сама е проверявала графика.

За съжаление Каранео не беше успял да направи портрет на жената, защото носела спортна шапка и тъмни очила. Управителят не видял и колата й.

Приключиха разговора и Данс отново се замисли кога ще открият трупа на шофьора от „Уърлдуайд Експрес“.

Още насилие, още смърт, още едно семейство, чийто живот завинаги ще бъде променен.

Последствията ще се разпространяват вечно като вълнички от хвърлен камък по водната повърхност.

Тъкмо си мислеше за думите на Мортън Негъл, когато Майкъл О’Нийл телефонира. По съвпадение имаше новини за шофьора на пощенския камион.

Данс седеше във форда си.

От уредбата звучеше песен на „Феърфийлд Фор“. Изпълнителите на госпъл правеха всичко, за да отклонят мислите й от тазсутрешния инцидент.

„Сега се чувствам защитен…“

Музиката бе спасение за Катрин Данс. За нея полицейската професия не беше преливане в епруветки или взиране в компютърен монитор. Тя работеше с хора. Работата й налагаше да свърже ума, сърцето, емоциите си с техните, да бъде близо до тях, за да усети истината, която може би знаеха, но не искаха да споделят. Разпитите обикновено бяха трудни, дори мъчителни и споменът за онова, което разпитваният е казал или направил — често ужасни престъпления — никога не се изтриваше съвсем от съзнанието й.

Когато келтските струни на Алан Стивъл, темпераментните кубински ритми на Нати Бо и Бени Били или агресивните акорди на Лайтнин Хопкинс звучаха в ушите й, тя преставаше да чува потрисащите отговори на разпитваните от нея убийци и изнасилвани.

Сега Данс унесено слушаше пращящия запис отпреди половин столетие.

„Карай, Джордан, карай…“

Пет минути по-късно спря в покрития паркинг на една сграда в Монтерей, на няколко пресечки от булевард „Мънрас“. Приближи се до хондата на шофьора от „Уърлдуайд Експрес“, до която стояха О’Нийл и още един полицай. Багажникът бе отворен, капакът — изцапан с кръв.