Джеффри Дивер - Спящата кукла

Излязоха на близката улица, „Сан Бенито“, покрай която имаше празни парцели, магазин за алкохол, мексикански ресторант, куриерска служба, заложна къща и бар.

— Значи оттук го е взел съучастникът му — отбеляза Каранео, като огледа улицата.

— Добре, но от другата страна на съда има друга улица, която е с петдесетина метра по-близо. Защо тук?

— Там има повече движение.

— Възможно е.

Данс присви очи и огледа района. Закашля се. Когато отново си пое дъх, погледът й се спря на отсрещната страна.

— Хайде, да действаме!

Младежът — по къси панталони и униформена фланелка на „Уърлдуайд Експрес“ — караше малкия камион по улиците на Салинас. Усещаше допира на дулото върху рамото си и плачеше.

— Вижте, господине, не знам какво искате, но не караме пари. Има само петдесет долара и можете…

— Дай ми портфейла си.

Похитителят носеше къси панталони, тънко яке и бейзболна шапка. Лицето му бе изцапано със сажди и от едната страна брадата му беше опърлена. Изглеждаше на средна възраст, но слаб и жилав. Очите му бяха със странен светлосин цвят.

— Ще ви дам всичко, господине. Само не ми правете нищо. Имам семейство.

— Порт-фей-ла!

Дебелият Били с мъка извади портфейла от джоба си.

— Ето.

Нападателят го разтвори.

— Така: Уилям Гилмор, адрес „Рио Гранде“, Марина, Калифорния, баща на две прекрасни деца, ако снимките са актуални.

Страх скова младежа.

— Имаш хубава съпруга. Гледай какви къдрици. Естествени, обзалагам се. Хей, я си гледай пътя! Нещо изгуби правата линия. Карай накъдето ти казах. — След малко похитителят добави: — Я си дай телефона.

Гласът му беше спокоен. Това беше добър знак. Означаваше, че няма изведнъж да направи някоя глупост.

Младежът го чу да набира номер.

— Ало. Аз съм. Запиши това. — Продиктува адреса на Били. — Има жена и две деца. Жената е хубавица. Косата й ще ти хареса.

— На кого се обаждате? — прошепна Били. — Моля ви, господине… моля ви. Вземете камиона, вземе всичко. Ще изчакам колкото трябва, за да избягате. Един час. Два часа. Само не…

— Шшшт. — Нападателят продължи да говори по телефона: — Ако не се появя, значи не съм минал през блокадите, защото Уилям не се е постарал достатъчно. Тогава можеш да посетиш семейството му. Твои са.

— Не!

Били се извъртя и посегна към телефона. Дулото опря в лицето му.

— Гледай си пътя, момче. Моментът не е подходящ да скачаме в канавката.

Похитителят затвори телефона и го прибра в джоба си.

— Уилям… Бил ли ти казват?

— Най-често Били, господине.

— Така, Били, ето какво е положението. Преди малко избягах от затвора.

— Ясно, господине. Нямам нищо против.

Нападателят се изсмя:

— Е, благодаря. Чу какво казах по телефона. Знаеш какво искам от теб. Ако ме прекараш през блокадите, ще те пусна да си ходиш и няма да направя нищо на семейството ти.

Били нервно изтри пухкавата си буза, лицето му гореше, стомахът му се свиваше.

— Ти не си заплаха за мен. Всички знаят името ми и как изглеждам. Казвам се Даниел Пел и снимката ми ще се появи още в обедните новини. Затова нямам причина да ти правя нещо, ако изпълняваш каквото ти казвам. Сега се опитай да се успокоиш. Трябва да запазиш самообладание. Ако полицията те спре, искам да се държиш като безгрижен и любопитен шофьор на камион, да се мръщиш и да питаш какво е станало, сякаш не подозираш нищо. „Тоя дим, тази суматоха. Леле-мале!“ Сещаш се какво трябва да говориш.

— Моля ви, ще направя всичко…

— Били, сигурен съм, че ме чу добре. Не искам от теб да правиш „всичко“. Искам да направиш само онова, което ти казах. Това е. Има ли нещо по-просто?

Катрин Данс и Каранео влязоха в куриерската служба „Ю мейл ит“ на „Сан Бенито“. Там научиха, че минути след бягството на затворника фирмата е получила пратка от „Уърлдуайд Експрес“.

От А през Б до Х…

Данс се досети, че Пел може да използва камиона, за да мине през блокадите. Обади се в офиса на „Уърлдуайд Експрес“ и оттам потвърдиха, че куриерът им е пропуснал всички следващи доставки. Полицайката попита за регистрационния номер на камиона и го съобщи на пътната полиция.

Върнаха се в кабинета на Санди Сандовал, откъдето координираха усилията за издирване на камиона. За съжаление в района имаше двайсет и пет коли на „Уърлдуайд Експрес“, затова тя помоли директора на фирмата да нареди на всеки от хората си да спре на най-близката бензиностанция. Пел щеше да е в камиона, който продължи да се движи.