Джеффри Дивер - Спящата кукла

— Хитлер ли? — изненада се Катрин.

— Да. Не го одобряваше само заради „еврейската работа“. Това било слабост. Казваше, че ако Хитлер бе преодолял това и беше заживял в мир с евреите, дори да ги включи във властта, щеше да стане най-могъщия човек в историята. Той обаче не бил способен да се владее и затова заслужавал да загуби войната. Възхищаваше се и на Распутин.

— На руския монах ли?

— Да. Той се издигнал в двора на Николай и Александра. Пел харесваше как Распутин използвал секса, за да контролира хората.

При това Ребека се изсмя, а Линда се изчерви.

— Харесваше и Звенгали.

— Книгата на Трилби? — попита Данс.

— О, знаете ли за нея? Той обожаваше този роман. Линда го е чела десетина пъти.

— И честно казано — намеси се Ребека, — беше доста слаб. В онзи стар стил. Тъпа мелодрама.

Полицайката погледна в бележника си и прочете думите, които Пел е търсил в Интернет от затвора.

— „Нимю“ ли? — повтори Саманта. — Не. Но навремето е имал приятелка на име Алисън.

— Какво? — подскочи Линда.

— Запознали се, когато бил в Сан Франциско. Преди да срещне нас. Била в една група, подобно на Семейството.

— Какво говориш?

Саманта кимна. Смутено погледна Линда и продължи:

— Само че не било негова група. Той просто обикалял, срещнал Алисън и се запознал с някои хора от онази секта, или каквото друго е било. Даниел не бил член — той не приемаше заповеди от никого — но идеята му харесала и останал при тях. Научил много за това, как да контролира хората. Те обаче станали подозрителни, защото не се включвал. Затова с Алисън напуснали. Пропътували щата на автостоп. После бил арестуван и тя се върнала в Сан Франциско. Опитваше се да я намери дори след като вече бяхме заедно. Затова понякога пътуваше до Сан Франциско. Не мога да разбера защо я търси сега.

— Какво беше фамилното й име?

— Не знам.

Катрин заразмишлява на глас, дали Пел не търси Алисън или човек на име Нимю, за да си отмъсти.

— Все пак доста е рискувал да влиза в Интернет от затвора.

— О — отговори Саманта, — Даниел не обичаше отмъщенията.

— Не знам, Сам — намеси се Ребека. — Какво ще кажеш за онзи рокер? Оня негодник на улицата. Даниел за малко не го убил.

Данс си спомни, че Негъл й беше казал за един съсед в Сийсайд, когото Пел нападнал.

— Първо на първо — сопна се Линда, — това не го е направил Даниел. Бил е друг.

— Напротив, пребил го е почти до смърт.

— Но нали полицаите са го пуснали?

Това бе най-убедителното доказателство за невинност според Линда, помисли си Катрин.

— Само защото човекът не се осмелил да подаде жалба — уточни Ребека.

Саманта сви рамене, като отбягваше да гледа другите в очите:

— И аз мисля така. Даниел го е пребил.

Линда не изглеждаше убедена.

— Само че не е било за отмъщение — продължи Саманта. — Рокерът е бил един вид мафиотски бос в квартала. Опитал се да изнудва Даниел за пари, като заплашил, че ще отиде в полицията и ще го обвини за нещо, което не бил извършил. Даниел отишъл при него и пробвал със своите игрички. Рокерът му се изсмял и му казал, че иска парите. Докато се усети, го товарели на линейката със счупени китки и глезени. Само че не било за отмъщение. Било, защото не се поддавал на манипулациите на Даниел. Ако не се поддаваш, той не може да те контролира и в теб започва да вижда заплаха. Постоянно повтаряше: „Заплахите трябва да се премахват.“

— Контрол — обобщи Данс. — Това е думата, която най-добре описва Даниел Пел, нали?

С това и трите бивши членки на Семейството се съгласиха.

Полицаят от монтерейското шерифство зорко следеше района от патрулната кола — двора и сградата, дърветата, градините, пътя.

Охраняването на обекти беше най-скучната работата в полицейската професия. На второ място идваше следенето на заподозрени, но тогава поне можеше да се успокояваш, че наблюдаваният е престъпник. Имаше шанс да се стигне до използване на оръжие. Това все пак беше някаква работа.

Охраната на свидетели и жертви на престъпления обаче — особено ако лошите не знаеха къде се намират — беше пълна скръб.

Най-голямата опасност бе да ти се схване задникът и да ти отекат краката, а трябваше много внимателно да балансираш количеството на кафето и ходенията до тоалетна, защото…

„Ох, мамка му“ — измърмори полицаят. Съжали, че си помисли това последното. Сега си даде сметка, че му се пикае.

Дали да рискува да отиде в храстите? Идеята не беше добра, като се имаше предвид колко баровско беше мястото. Трябваше да помоли да го пуснат вътре. Преди това обаче щеше да обиколи набързо, за да се увери, че всичко е спокойно. После щеше да почука.