Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

Пред вратата му го чакаше Кристиан.

Жалко, тази вечер му се щеше да остане сам. Или да прекара нощта с младата си съседка от долния етаж, която вече бе срещал пет пъти по стълбите и веднъж на пощата и която будеше интереса му.

Кристиан заяви, че идва от Орлеан и смята да прекара края на седмицата с него.

Адамсберг се питаше дали когато го бе погледнала на пощата, младата му съседка искаше да каже: „Бих желала да ви обичам“, или „Бих желала да си побъбрим, скучно ми е“. Адамсберг беше кротък човек, склонен да преспива с момичетата, които проявяваха подобно желание, като понякога това му изглеждаше добро, а друг път му се струваше съвсем излишно. Във всеки случай нямаше как да узнае какво бе искала да му каже девойката от долния етаж. Опита се да размисли по въпроса, после го остави за по-нататък. Какво ли би казала малката му сестра? Малката му сестра беше фабрика за размишления и това направо го убиваше. Съобщаваше му мнението си за всичките му приятелки, стига да я запознаеше с тях. За Кристиан каза: „Средна оценка, безупречно тяло, забавна за един час, мозъчни разклонения — средни до посредствени, центростремителен дух и концентрични мисли, не повече от три ръководни идеи, трябват й два часа, за да скочи в леглото, раболепно отдаване в любовта, същото и на другия ден. Диагноза: да не се злоупотребява, да се смени с нещо по-добро“.

Но не заради всичко това тази вечер Адамсберг се опитваше да избегне контакта с Кристиан. А може би заради погледа на девойката на пощата. Може би защото бе заварил Кристиан да го чака с дълбокото убеждение, че той ще се усмихне и ще й отвори вратата си, после ризата си, после леглото си, и че на другата сутрин тя ще направи кафето. С дълбокото убеждение. Дълбоките убеждения на другите относно реакциите му убиваха Адамсберг и пораждаха у него неудържимо желание да ги разочарова. Пък и в последно време твърде много бе мислил за малката си любима. И твърде често. Днес следобед, докато се разхождаше, внезапно осъзна, че не я е виждал от девет години. Боже мой, девет години! Това не му се стори нормално. И го уплаши.

Досега винаги си я беше представял как обикаля света с кораба на един холандски моряк, после върху камилата на някой алжирски берберин, виждаше я как се упражнява да хвърля копие под ръководството на воин от племето пеул, как изяжда три кроасана в Кафенето на артиста и спортиста в Белвил и как прогонва хлебарките от хотелското си легло в Кайро.

А днес си я представи мъртва.

И толкова се стресна, че спря да изпие едно кафе с пламнало чело и изпотени слепоочия. Видя я мъртва от доста време, с разложено тяло под надгробната плоча, а до нея в ковчега — шепата кости на Ричард III. Извика на помощ берберския камилар, пеулския копиехвъргач, холандския моряк и съдържателя на кафенето в Белвил. Молеше ги да му се явят както обикновено, да се правят на циркаджии и да разкарат тази надгробна плоча. Но четиримата подляри ги нямаше никакви. На тяхно място се настани страхът. Мъртва, мъртва, мъртва. Камий мъртва. Разбира се, мъртва. И докато си я бе представял жива, дори да му изневеряваше толкова, колкото и той й бе изневерявал, дори като криеше всичките си мисли, дори докато галеше раменете на хотелския прислужник в Кайро, след като той прогонеше хлебарките от леглото й, дори докато снимаше облаците на Канада — защото Камий колекционираше облаци с човешки лик, което никак не е лесно да се открие, дори ако забравеше и лицето, и името му, дори тогава, ако Камий мърдаше някъде по земята, всичко беше наред. Но ако Камий бе мъртва някъде на земята, тогава животът секваше. Може би не си струваше чак толкова да ставаш сутрин и да търчиш през деня, ако Камий беше мъртва, Камий, неправдоподобната издънка на гръцки бог и египетска проститутка — така си представяше рода й. Може би не си струваше чак толкова да се мори да издирва убийци, да знае кой колко захар слага в кафето си, да спи с Кристиан, да се взира във всички камъни по всички улици и да се чуди дали някъде Камий не продължава да разширява живота около себе си със своята сериозност и с лекомислието си, сериозността на челото, лекомислието на устните, които се затваряха в осмицата на безкрайността. Ако Камий беше мъртва, Адамсберг изгубваше единствената жена, която една сутрин му бе казала тихо: „Жан-Батист, отивам в Уахигуя, при изворите на Бяла Волта“. Отдръпна се, каза „Обичам те“, облече се и излезе. Отива за хляб, помисли той. На тя не се върна, малката му любима. Цели девет години. Нямаше много да излъже, ако кажеше: „Познавам Уахигуя, дори съм живял там известно време“.