Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— Убита е от плъх, от плъхоподобно човешко същество — каза Адамсберг. — Плъховете така ти се хвърлят на гърлото.

После попита:

— Коя е дамата?

Малката му любима винаги казваше „дамата“, „господина“, „Дамата е красива“, „Господинът иска да спи с мен“ и Адамсберг бе прихванал навика от нея.

Инспектор Делил отвърна:

— Документите й са у нея, убиецът нищо не е взел. Казва се Мадлен Шатлен, на петдесет и една години.

— Огледахте ли съдържанието на чантата й?

— Не много обстойно, но като че ли няма нищо интересно.

— Какво все пак?

— Ами в общи линии едно списание за плетки, мъничко ножче, малки сапунчета като в хотелите, портфейл и ключове, розова гума за триене и тефтерче.

— Отбелязала ли е нещо на вчерашната дата?

— Да, но не среща, ако това очаквате. Написала е: „Не ми се струва фантастично да работиш в магазин за плетени дрехи“.

— Много ли такива бележки има?

— Доста. Например преди три дни е написала: „Питам се какво толкова му харесва мама на мартинито“, а предишната седмица: „За нищо на света не бих се качила на Айфеловата кула“.

Адамсберг се усмихваше. Съдебният лекар мърмореше, че ако не откриват труповете по-бързо, не трябва да се надяват на чудеса, че жената е убита между двайсет и два и трийсет и полунощ, но предпочитал да види съдържанието на стомаха, преди да се произнесе, че раната е направена с нож със средно по големина острие, забит със замах в тилната кост.

Адамсберг спря да мисли за бележките в тефтерчето и погледна Данглар. Инспекторът беше бледен и сякаш втечнен, ръцете му висяха покрай мекото тяло. Мръщеше се.

— Видяхте ли кое не е както трябва, Данглар? — попита Адамсберг.

— Не съм сигурен. Смущава ме това, че като е текла, кръвта е покрила и почти заличила част от тебеширения кръг.

— Точно така, Данглар. Ръката на дамата стига до самата черта. Ако е начертал кръга, след като я е заклал, тебеширът би трябвало да остави следа в кръвта. Освен това, ако аз бях убиецът, щях да обиколя жертвата, за да си начертая кръга, нямаше почти да докосна с тебешира ръката й.

— Кръгът е бил начертан преди убийството, това ли имате предвид? И чак след това убиецът е вкарал тялото вътре?

— Така изглежда. Но е глупаво, нали? Данглар, заемете се с това, с момчетата от лабораторията и с Мьоние, графолога, ако добре си спомням името му. Сега вече снимките на Конти ще ни свършат работа. Обърнете внимание на размерите на предишните кръгове и на пробите от тебешир. Сравнете всичко с новия кръг, Данглар. Трябва да разберем дали кръгът е начертан от същия човек и кога е бил начертан — преди или след убийството. Вие, Делил, се заемете с дома й, със съседите, познатите, приятелите на дамата. Кастро, вижте дали е работила и къде, кои са колегите й и какви са доходите й. А вие, Нивел, проучете семейството и любовните връзки, вижте имала ли е врагове и наследява ли някого.

Адамсберг говореше, без да бърза. Данглар за първи път го виждаше да дава разпореждания. Нещо, което правеше без да се надува, но и без да се извинява. Странно наистина, всички инспектори сякаш ставаха порести, пропускливи за държането на Адамсберг. Както когато вали и не можеш да направиш друго, освен да се наквасиш. Инспекторите овлажняваха и започваха, без да си дават сметка, да правят като Адамсберг — да се движат бавно, да се усмихват занесено, да се разсейват. Най-много се бе променил Кастро, който харесваше мъжкарското ръмжене на предишния комисар, военните заповеди, издавани без обяснения, забраната да ти прилошава, затръшваните врати на автомобилите, стиснатите в джобовете на якетата юмруци. Понастоящем Данглар направо не можеше да го познае. Кастро разлистваше тефтерчето на дамата, тихичко четеше някои фрази и хвърляше внимателни погледи на Адамсберг, мерейки думите си дотолкова, че Данглар реши евентуално да му довери проблема си с труповете.

— Ако я погледна, ще ми се повдигне — каза Данглар.

— При мен е друго, нещо в коленете. Особено когато са жени, дори да са грозни като нея — отвърна Кастро.

— Какво четеш в тефтерчето?

— Ето, слушай: „Накъдрих си косата, но си оставам грозна. И татко, и майка бяха грозни. Така че няма на какво да се надявам. Една клиентка търсеше син мохер, а аз нямах. Лош ден“.

Адамсберг наблюдаваше четиримата инспектори, които се качваха в колата, и си мислеше за малката си любима, за Ричард III и за тефтерчето на дамата. Един ден малката му любима го бе попитала: „Не е ли убийството като пакет слепнало се фиде, което е достатъчно да цопнеш във вряла вода, за да се отлепи? А врялата вода е мотивът, нали?“. Беше отговорил: „Онова, което отлепва фидето, е по-скоро знанието. На знанието трябва да се уповаваш“. А тя рече: „Не съм сигурна, че разбирам отговора ти“, което бе съвсем нормално, тъй като и той не го разбираше напълно.