Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

Адамсберг чакаше съдебния лекар, който продължаваше да мърмори, да приключи с предварителния оглед на тялото. Фотографът и екипът от лабораторията вече си бяха тръгнали. Комисарят единствен стоеше и гледаше трупа, докато инспекторите чакаха в камионетката. Надяваше се да го споходи малко знание. Но знаеше, че докато не срещне човека със сините кръгове, няма смисъл да се напъва. Трябваше само да събира информация, а за Адамсберг информацията нямаше нищо общо със знанието.

Шарл като че ли се чувстваше по-добре и Матилд си рече, че би могла да разчита на един спокоен четвърт час, през който той няма да се опитва да види сметката на цялата вселена. Възнамеряваше вечерта да го представи на старата Клеманс. Бе помолила Клеманс да си остане вкъщи, като, за да избегне най-лошото, настоятелно я предупреди, че новият наемател е сляп и че ни бива да възкликва: „Исусе, колко ли страдате“, нито да се прави, че нищо не забелязва.

Шарл изслуша Матилд, която го представяше, и се вслуша в гласа на Клеманс. Никога не би повярвал, че този глас принадлежи на наивната жена, описана му от Матилд. По-скоро долавяше нотки на безпрекословна решимост, както и странна и висока интелигентност. Разбира се, думите, които казваше, изглеждаха глупави, но зад тях, в звучността, в интонацията на гласа, се криеше някакво тайно знание, държано в клетка и издаващо задъхано ръмжене като лъв в селски цирк. Човек чува ръмженето и си казва, че това може би не е циркът, за който си е мислел, че програмата не е толкова жалка, колкото му се е сторила в началото. А това прикрито и поради това обезпокоително ръмжене Шарл, господарят на шумовете и звуците, го чуваше съвсем отчетливо.

Матилд му сипа едно уиски, а Клеманс заразказва случки от живота си. Шарл бе притеснен заради Клеманс и доволен заради Матилд. Божествена жена, безразлична към лошотията му.

— … и за този мъж — продължаваше Клеманс — щяхте да кажете, че е наистина шик. Намираше ме за интересна, така казваше. Не стигаше дотам да ме докосне, но се надявах, че накрая и това ще стане. След като искаше да ме заведе на голямо пътешествие в Океания, след като искаше да се оженим. Исусе, какво щастие. Накара ме да продам къщата си в Ньойи и всичките си мебели. С това, което ми остана, напълних два куфара. „Няма да имаш нужда от нищо“, казваше ми той. И ето, пристигнах на срещата ни в Париж. Бях толкова весела, а трябваше да се сетя, че нещо не е както трябва. Клеманс, казвах си, моя стара Клеманс, доста време ти трябваше, но се случи — вече си сгодена за образован мъж и ще видиш Океания. Вместо Океания видях метро станцията „Сансие Добантон“ — гледах я осем часа и четвърт. Чаках го целия ден и точно там, на станцията, ме намери Матилд вечерта, след като ме бе забелязала сутринта. Сигурно си е рекла, Исусе, нещо не е наред с тази стара женица.

— Клеманс си измисля много неща — намеси се Матилд. — Тя преправя всичко, което не й харесва. Всъщност вечерта на самотния й годеж в метрото тя тръгнала да си търси хотел и като минала по моята улица, видяла обявата: „Дава се под наем“. И дойде вкъщи.

— Може — каза Клеманс, — напълно е възможно и така да е било. Оттогава насам не мога да взема метрото от „Сансие Добантон“, без да се сетя за Тихоокеанските острови. По този начин все пак пътувам. Знаете ли, Матилд, един господин два пъти ви търси по телефона, с такъв един мек глас, Исусе, за малко да припадна, но му забравих името. Спешно било май. Нещо, което не било наред.

Клеманс бе винаги на път да припадне, но това за гласа може и да беше вярно. Матилд си помисли, че може би е било онова полустранно, получаровно ченге, което бе срещнала преди десет дни. Но не виждаше никаква причина Жан-Батист Адамсберг да я търси за нещо спешно. Освен ако не си е спомнил за предложението й да му покаже човека с кръговете. Беше го направила импулсивно, но и поради една друга причина — неприятна й бе мисълта никога вече да не срещне ченгето, което се бе оказало истинска находка на деня й и бе спасило транш втори в последния момент. Знаеше, че няма лесно да го забрави, че се е настанил в едно ъгълче на паметта й и че още няколко седмици поне ще разпръсква там нехайната си светлина. Матилд намери номера, надраскан със ситния почерк на Клеманс.

Адамсберг се прибра вкъщи, за да чака обаждането на Матилд Форестие. Беше типичен ден след убийство с безмълвната и усърдна дейност на криминолозите от лабораторията, с вмирисаните кабинети, с пластмасовите чаши на бюрата, с графолога, вторачил се в снимките на Конти, и с онзи трепет, с онзи страх може би, в който този явно необичаен случай бе хвърлил управлението на Пети район. Страх от провал или страх от убиеца, в който като че ли имаше нещо чудовищно — Адамсберг не се опитваше да определи. Но за да не гледа всичко това, напусна сградата и през целия следобед се разхожда по улиците. Данглар го бе хванал на излизане. Още нямаше обяд, а Данглар вече беше пил, и то доста. Заяви, че е безотговорно човек да си тръгва така в ден на убийство. Но Адамсберг не можеше да му обясни, че нищо не му отнема толкова способността да мисли, колкото видът на десет души, които мислят. Необходимо му бе управлението да преодолее треската си и никой да не очаква нищо от него, за да може да улови собствените си мисли. Защото за момента кипежът в управлението ги бе прогонил като подплашени войници, плюли си на петите в разгара на битката. Адамсберг отдавна беше приел очевидната истина, че при липса на бойци битките спират, затова при липса на мисли спираше да работи и дори не се опитваше да ги измъкне от нишите, където може би се бяха сгушили — подобни опити винаги се оказваха неуспешни.