— Мислите ли, че бих се разбирал с нея? — попита Шарл.
— Не се безпокойте, едва ли ще я видите някога. Тя е все навън, все си търси лелеяния съпруг. А и вие не обичате никого, така че, както казваше майка ми, какво значение има?
— Вярно — каза Шарл.
Седмица по-късно, в четвъртък сутринта, откриха тапа от бутилка за вино на улица „Абе дьо Лепе“ и заклана жена, впила поглед в небето, на улица „Пиер и Мари Кюри“.
Въпреки шока Адамсберг не можа да не изчисли, че трупът е намерен в началото на транш втори, транша на лекомислието, но убийството е извършено в края на транш първи, сериозния транш.
Адамсберг обикаляше из стаята с не толкова занесено изражение, колкото обикновено, с вирната брадичка и полуотворена, сякаш задъхана уста. Данглар виждаше, че е загрижен, но не и концентриран. Предишният им комисар беше точно обратното — вечно потънал в мислите си. Предишният им комисар бе олицетворение на вглъбеност. Докато Адамсберг се оставяше да го продухват ветровете като дъсчена колиба — проветрява си мозъка един вид, помисли си Данглар. И вярно, че всичко, което влизаше в него през ушите, очите или носа — дим, цвят, шумолене на хартия — предизвикваше течение и отвяваше мислите му, като не им позволяваше да придобият някаква форма. Този тип, каза си Данглар, се заслушва във всичко и не обръща внимание на нищо. Четиримата инспектори дори вече свикваха да влизат и излизат от кабинета му по всяко време, без да се опасяват, че ще прекъснат нишката на каквото и да било. Данглар бе забелязал, че в някои моменти Адамсберг беше повече от всякога другаде. Когато си драскаше — не на сгънатото коляно, а опрял листчето на корема си, Данглар си казваше: ако сега му съобщя, че в момента една гъба е заръфала планетата и ще я ръфа, докато я докара до размерите на грейпфрут, няма изобщо да му направи впечатление. А това би било много страшно, понеже върху един грейпфрут не могат да се съберат много хора. Не се иска много акъл, за да се досетиш.
Флоранс също наблюдаваше комисаря. След разговора си с Кастро бе размислила още малко, за да обяви, че новият комисар й прилича на един леко превъртял флорентински принц, изобразен на картина, която била видяла в една книга, но коя книга — там беше въпросът. Във всеки случай нямала нищо против да седне като в изложба на пейчица и да го гледа, когато й писне от живота, от бримките на чорапогащниците и най-вече от Данглар, който непрекъснато й повтарял, че няма представа къде свършва вселената и главно в какво е разположена.
Флоранс проследи с поглед двете коли, които тръгнаха към улица „Пиер и Мари Кюри“.
В колата Данглар промърмори:
— Тапа от бутилка и заклана жена. Не виждам връзката, не мога да разбера какво има в главата този тип.
— Когато погледнеш водата в едно ведро — каза Адамсберг, — виждаш дъното му. Бъркаш вътре и докосваш нещо. Дори в бъчва можеш да го направиш. Но не и в кладенец. Дори ако хвърляш камъчета вътре, пак няма да разбереш къде е дъното. Драмата на човека е в това, че въпреки всичко продължава да опитва. Все иска „да разбере“. Което му носи само неприятности. Не можете да си представите колко много камъчета има на дъното на кладенците. Не ги хвърлят, за да чуят как ще цопнат във водата, не. Хвърлят ги, „за да разберат“. Обаче кладенецът е ужасно нещо. Умрат ли тези, които са го прокопали, повече никой не може да узнае нищо за него. Той ни се изплъзва, предизвиква ни някъде от дъното на тайнствената си утроба, пълна с цилиндрична вода. Ето това прави според мен кладенецът. Обаче колко вода има в него? Докъде стига водата? За да узнаеш, трябва да се наведеш, да се наведеш и да хвърлиш въжета.
— И да се удавиш — каза Кастро.
— Ами да.
— Не виждам връзка с убийството — каза Кастро.
— Не съм казал, че има връзка — отвърна Адамсберг.
— Тогава защо ни разказвате това за кладенеца?
— Че защо не? Не можем винаги да говорим само полезни неща. Но Данглар е прав. Тапа и жена — няма връзка. Ето това е важно.
Очите на убитата жена бяха отворени и ужасени, устата й също бе отворена, долната челюст почти откачена. Човек имаше усещането, че се опитва да изкрещи написаната около нея фраза: „Виктор, Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час?“.
Бе оглушителен крясък, направо да си запушиш ушите, макар че наоколо цареше тишина и групата полицаи безмълвно се движеха около кръга.
Данглар гледаше евтиното, закопчано догоре манто на жената, прерязаното й гърло и кръвта, която се бе стекла до вратата на сградата. Повдигаше му се. Нито веднъж не бе поглеждал труп, без да му се повдигне, което впрочем не му пречеше. Не му бе неприятно да му се повдига — така забравяше някои други грижи, душевни, мислеше си той подигравателно.
Читать дальше