Агата Кристи - В хотел Бъртрам

Той запита Елвира дали иска нещо за пиене. Щеше да й предложи битер лимон, сода или оранжада, но Елвира го удиви.

— Благодаря. Бих взела един джин с вермут.

Полковник Лъском я изгледа недоверчиво. Той предполагаше, че момичетата на… на колко ли беше… (Шестнадесет? Седемнадесет?)… наистина пият джин с вермут. Обаче се успокои, че Елвира знаеше така да се каже, как да си сверява часовника и поръча джин с вермут и сухо шери-бренди.

Той се прокашля и запита:

— Как беше в Италия?

— Много приятно, благодаря.

— А онова място, където беше, графиня… как й беше името? Не беше прекалено сурова, нали?

— Доста строга, но не допусках това да ме тревожи.

Той я погледна, чудейки се дали отговорът й не е малко неясен. С леко разтреперан глас, но по-естествено, той каза:

— Страхувам се, че не се познаваме така добре, както би трябвало. Аз съм твой настойник и кръстник. Знаеш ли, трудно ми е, трудно е за един остаряващ мъж като мен, да знае какво иска едно момиче… поне… искам да кажа, да знае какво е нужно на едно момиче. Училище и после… това, което по мое време наричаха завършване. Обаче сега е по-сериозно. Кариери, а? Работа и така нататък? Някога трябва да си поговорим за тези неща. Има ли нещо, което по-специално искаш да правиш?

— Предполагам, че ще запиша курс за секретарки.

— О, искаш ли да бъдеш секретарка?

— Не съвсем…

— Е… добре тогава…

— Точно с това започнахте — поясни Елвира.

Полковник Лъском имаше странното усещане, че е поставен на мястото си.

— Моите братовчеди Мелфорд. Ще ви хареса ли да живеете с тях? Ако не…

— О, мисля, че да. Много харесвам Нанси. А братовчедката Милдред е много симпатична.

— Тогава всичко е наред.

— Напълно. Поне на първо време.

Лъском не знаеше какво да отговори на това. Докато мислеше какво друго да каже, Елвира заговори. Думите й бяха прости и директни.

— Имам ли пари?

Той отново се позабави, като я изучаваше замислено. После отговори:

— Да. Имаш твърде много пари. Ще имаш, така да се каже, когато навършиш двадесет и една година.

— При кого са сега?

Той се усмихна.

— Те с под попечителство. Всяка година се изтегля от влога за заплащане на издръжката и образованието ти.

— И вие сте попечителят?

— Един от тях. Трима сме.

— Какво ще стане, ако умра?

— Хайде, хайде, Елвира! Няма да умреш. Що за глупост!

— Надявам се, но човек никога не знае, нали? Миналата седмица един самолет се разби и всички загинаха.

— Е, на теб това няма да се случи — каза кротко Лъском.

— Човек не може да знае — заяви Елвира. — Просто се чудя, кой ще вземе парите ми, ако умра.

— Нямам и най-малката представа — каза полковникът нервно. — Защо питаш?

— Интересно ще бъде — изрече Елвира замислено. — Питам се дали си заслужава да ме убият.

— Наистина, Елвира! Това е съвсем безсмислен разговор. Не мога да разбера защо се замисляш за такива неща.

— О, просто мисля. Искам да зная точно как стоят нещата.

— Не мислиш за мафията или нещо подобно?

— О, не. Това би било глупаво. Кой ще поеме парите в случай, че се омъжа?

— Предполагам, че съпругът ти. Но наистина…

— Сигурен ли сте в това?

— Не, изобщо не съм сигурен. Зависи от решението на попечителите. Обаче ти не си омъжена. Защо се безпокоиш?

Елвира не отговори. Изглеждаше потънала в мисли. Най-после излезе от това състояние и попита:

— Виждате ли понякога майка ми?

— Понякога. Не много често.

— Къде е тя сега?

— В чужбина.

— Къде в чужбина?

— Франция… Португалия. Наистина не зная.

— Искала ли е някога да ме види?

Ясният й поглед срещна неговия. Той не знаеше какво да отговори. Беше ли това момент за истината? Или пък за неопределен отговор? Какво бихте казали на момиче, което задава толкова прост въпрос, отговорът на който е толкова сложен? Той каза измъчено:

— Не зная.

Очите й го гледаха сериозно. Лъском се почувствува притеснен. Беше объркал всичко. Момичето сигурно се чуди… явно се чудеше. Всяко момиче би се чувствувало така.

— Не трябва да мислиш, искам да кажа, трудно е да се обясни. Майка ти… хм… се различава доста от…

Елвира закима енергично.

— Зная. Постоянно чета за нея из вестниците. Тя е изключителна, нали? Всъщност чудесна жена.

— Да — съгласи се полковникът. — Съвсем вярно. Тя е чудесен човек. — Той се спря и после продължи: — Но чудесният човек много често е… — направи пауза и пак започна. — Невинаги е хубаво майка ти да е изключителна жена. Можеш да ми повярваш, защото е истина.