Агата Кристи - В хотел Бъртрам

Кимна и продължи към асансьора.

— Необикновено момиче — заяви лейди Селина. За нея, както и за мис Марпъл, всяка жена под шейсетте беше момиче. — Познавам я от дете. Никой не можеше да се справи с нея. Когато беше на шестнадесет години избяга с един ирландски коняр. Успяха да я върнат навреме или може би не съвсем навреме. Както и да е, него подкупиха, а нея омъжиха благополучно за стария Конистън — трийсет години по-възрастен от нея и ужасен стар развратник, доста луд по нея. Обаче това не продължи дълго. Тя избяга с Джон Седжуик. Това можеше да е за добро, ако той не си бе счупил врата при едно препускане с препятствия. След това се омъжи за Риджуей Бекер, собственик на яхти от Америка. Разведоха се преди три години и чувах, че се захванала с някакъв автомобилен състезател — поляк или нещо подобно. Не зная дали е омъжена или не. След развода с американеца отново започна да се нарича Седжуик. Дружи с най-невероятни хора. Казват, че вземала наркотици. Не зная, не съм сигурна.

— Чудя се дали е щастлива — каза мис Марпъл.

Лейди Селина, която никога не се чудеше за подобни неща, изглеждаше стресната.

— Предполагам, че има куп пари — каза тя несигурно. — Разбира се, това не е всичко.

— Не, наистина.

— И обикновено има мъж… или няколко мъже… едновременно.

— Да?

— Естествено, когато някои жени достигнат тази възраст, това е всичко, което искат… но някак… — Тя се спря.

— Да — заяви мис Марпъл. — Аз също мисля така.

Имаше хора, които биха се усмихнали добродушно при това изявление от страна на една старомодна възрастна дама, от която трудно можеше да се очаква да бъде авторитет по нимфомания, а и това действително не беше думата, която мис Марпъл би употребила (нейната фраза би била: „винаги прекалено обичаща мъжете“). Но лейди Селина прие мнението на мис Марпъл, като потвърждение на своето.

— В живота й е имало много мъже — забеляза тя.

— О, да, но аз бих казала, че за нея мъжете са били приключение, а не необходимост. Не мислите ли така?

Мис Марпъл се чудеше дали някоя жена би дошла на среща с мъж в хотел Бъртрам, който определено не беше подходящо място. Обаче това можеше и да е причината, поради която хора като на Бес Седжуик биха го избрали.

Тя въздъхна, погледна към хубавия стар часовник, тиктакащ благопристойно в ъгъла, и стана предпазливо заради ревматизма в краката си. Запъти се бавно към асансьора. Лейди Селина се огледа наоколо и се насочи към един възрастен джентълмен с вид на военен, който се беше зачел в „Спектейтър“.

— Колко е хубаво да ви видя отново! Ъ-ъ… Вие сте генерал Арлингтън, нали?

Обаче възрастният джентълмен много учтиво отрече, да е генерал Арлингтън. Лейди Селина се извини, но съвсем не бе смутена. Тя комбинираше в себе си късогледство и оптимизъм и тъй като любимото й нещо беше да се среща със стари приятели и познати, често правеше подобни грешки. Много други хора допускаха същото, тъй като светлините бяха приятно замъглени и добре засенчени. Обаче никой не се обиждаше, а дори изглежда, че обикновено им доставяше удоволствие.

Мис Марпъл се усмихна на себе си, докато чакаше асансьора. Това беше така присъщо на Селина — винаги си въобразяваше, че познава всички. Тя самата не можеше да бъде достоен съперник. Единственият й успех в тази област беше хубавият, обут в гети епископ на Уестчестър, към когото се беше обърнала любезно със „скъпи Роби“ и който й отговори със същата любезност и със спомени за себе си като дете в Хампширската енория, когато бе крещял разпалено: „Стани крокодил, лельо Джейн! Стани крокодил и ме изяж!“

Асансьорът слезе и униформеният мъж на средна възраст отвори вратата. За изненада на мис Марпъл пасажерката, слизаща отгоре, беше Бес Седжуик, която бе видяла да се изкачва само преди една-две минути.

И тогава Бес Седжуик се спря като закована, с един крак във въздуха, с внезапност, която учуди мис Марпъл и я накара също да се спре. Бес Седжуик се бе втренчила над рамото на мис Марпъл така съсредоточено, че старата дама също обърна глава.

Портиерът току-що бе отворил двете крила на въртящата се врата и ги придържаше, за да позволи на две жени да влязат във фоайето. Едната беше на средна възраст, изглеждаше така, сякаш винаги се безпокои за нещо и носеше съвсем неподходяща виолетова шапка с цветя, а другата беше стройно момиче на седемнадесет или осемнадесет години, облечено просто, но изискано, с дълга, права и гладка коса.

Бес Седжуик се съвзе, завъртя се рязко и отново влезе в асансьора. Когато мис Марпъл я последва, тя се обърна към нея и се извини: