Агата Кристи - В хотел Бъртрам

— Предполагам, че реставрацията наистина е излязла доста скъпичка? — каза Лъском.

— О, да. Мястото трябваше да изглежда от епохата на крал Едуард, но трябваше да има и модерните удобства, които в наше време приемаме за естествени. Вашите мили стари дами (ако ми позволите да ги нарека така) трябва да почувствуват, че нищо не се е изменило от началото на века, а нашите пътуващи клиенти трябва да почувствуват, че могат да бъдат обградени от една стара епоха и все пак да имат това, което са свикнали да имат у дома си и без което действително не биха могли да минат.

— Понякога сигурно е малко трудно? — предположи Лъском.

— Всъщност не. Вземете например централното отопление. Американците искат — бих казал имат нужда да е поне с пет градуса повече, отколкото са свикнали англичаните. Всъщност ние имаме два вида доста различаващи се спални. Англичаните слагаме в едните, а американците — в другите. Всички стаи изглеждат еднакви, но са пълни с различия — електрически самобръсначки и душове, както и вани в някои от баните, а поискате ли американска закуска — имате я: корнфлейкс, изстуден портокалов сок и т.н. или, ако предпочитате, можете да получите английска закуска.

— Бекон и яйца?

— Точно така, но и много повече от това, ако пожелаете: пушена риба, бъбреци и бекон, студена яребица, Йоркска шунка, Оксфордски мармалад.

— Трябва да запомня всичко за утре сутринта. Не получавам вече тези неща у дома.

Хъмфриз се усмихна.

— Повечето господа искат само бекон и яйца. Те… ъ-ъ-ъ… те са отвикнали да мислят за това, което е имало някога.

— Да, да… Спомням си, когато бях дете… Бюфети, пращящи от топли блюда. Да, разкошен живот беше.

— Ние се стараем да дадем на хората всичко, което пожелаят.

— Включително кейк с ядки и кифлички. Да, разбирам. На всеки според нуждите… разбирам. Съвсем по марксистки!

— Моля?

— Нищо, просто ми хрумна. Довиждане.

Полковник Лъском се обърна и взе ключа, който мис Гориндж му подаде. Появи се едно пиколо и го поведе към асансьора. На минаване той видя, че сега лейди Селина Хейзи седи с приятелката си Джейн еди-коя си.

— Предполагам, че все още живеете в онова мило кътче Сейнт Мери Мийд? — питаше лейди Селина. — Такова сладко, непокварено селце. Често си мисля за него. Предполагам, че си е все същото, както едно време.

— Хм, не съвсем.

Мис Марпъл си спомни за някои промени в мястото, където живееше. Новият жилищен комплекс, пристройката към селския клуб, измененият вид на Хай Стрийт с нейните съвременни фасади на магазините.

— Предполагам, че човек трябва да приема новото — въздъхна тя.

— Прогрес — каза лейди Селина неопределено. — Макар често да ми се струва, че това не е прогрес. Всички тези умни приспособления в тоалетните в днешно време. Всички оттенъци на цветовете и прекрасни на вид, но дали някое от тях си струва? Дали наистина работи? Винаги, когато отидеш на гости у някой приятел, ще намериш някаква бележка на вратата на тоалетната: „Натисни рязко и отпусни!“, „Дръпни наляво!“, „Отпусни бързо!“. А в доброто старо време трябваше само да дръпнеш ръчката, по какъвто и да е начин, и струи вода рукваха изведнъж… А, ето и скъпия епископ на Медмънхъм — спря да говори лейди Селина, когато покрай нея мина един хубав възрастен свещеник. — Мисля, че съвсем е ослепял, но е такъв прекрасен войнствен свещеник.

Започна се малък разговор на църковни теми, който лейди Селина прекъсваше, когато видеше различни приятели и познати, като повечето от тях не бяха тези, за които ги мислеше. Тя и мис Марпъл си поговориха малко за „старото време“, въпреки че мис Марпъл бе израснала в съвсем различна среда от тази на лейди Селина и спомените им се ограничаваха най-вече до малкото години, когато лейди Селина, наскоро овдовяла и останала с много ограничени средства, беше наела малка къща в Сейнт Мери Мийд по времето, когато вторият й син служеше в близкото летище.

— При всяко идване ли отсядате тук, Джейн? Друг път не съм ви виждала?

— О, не, разбира се. Не мога да си го позволя, пък и напоследък почти никъде не ходя. Беше много мило от страна на една моя племенница, която реши, че за мен ще бъде удоволствие да направя кратка визита до Лондон. Джоан е много мило момиче — е не съвсем момиче. — Мис Марпъл с угризение на съвестта си спомни, че Джоан сигурно вече наближаваше петдесетте. — Знаете ли, тя е художничка. Много известна художничка. Казва се Джоан Уест. Неотдавна имаше изложба.