Агата Кристи - В хотел Бъртрам

Лейди Селина малко се интересуваше от художници, както и въобще от всичко, свързано с изкуството. Тя считаше писателите, музикантите и художниците за порода разумни животни. Беше готова да им се възхищава, но в себе си се чудеше защо ли искаха да правят това, което правеха.

— Предполагам обичайното модернистично изкуство — заяви тя, докато очите й шареха. — Ето я Сисили Лонгхърст. Пак си е боядисала косата.

— Страхувам се, че скъпата Джоан е доста модерна.

Тук мис Марпъл грешеше. Джоан Уест беше модерна преди двадесет години, но сега младите художници я считаха за съвсем старомодна.

Като хвърли бегъл поглед върху косата на Сисили Лонгхърст, мис Марпъл отново потъна в приятните спомени за любезността на Джоан. Всъщност Джоан бе казала на съпруга си:

— Бих искала да направим нещо за клетата леля Джейн. Тя никога не излиза от селото. Мислиш ли, че ще й хареса да се разходи до Бърнмут за една-две седмици?

— Добра идея — бе отвърнал Реймънд Уест, чиято последна книга вървеше добре и той реши да бъде щедър.

— Мисля, че пътуването до островите й хареса, макар че за съжаление се позабърка в разследването на онова убийство. Голяма грешка за нейната възраст.

— Изглежда все такива неща й се случват.

Реймънд много обичаше старата си леля, непрекъснато й измисляше развлечения и й изпращаше книги, които смяташе, че ще я заинтересуват. Учудваше се, когато често тя учтиво отклоняваше предложенията му и макар винаги да казваше, че книгите били „толкова интересни“, понякога той подозираше, че въобще не ги е чела. Но, разбира се, и очите й отслабваха.

В това той грешеше. Мис Марпъл имаше забележително за възрастта си зрение и в този момент забелязваше всичко с особен интерес и удоволствие.

При предложението на Джоан за една-две седмици в някой от най-хубавите хотели на Бърнмут, тя се бе поколебала и след това бе измънкала:

— Наистина е много, много мило от твоя страна, скъпа, но аз действително не мисля…

— Но това наистина е хубаво за теб, лельо Джейн! Хубаво е да излизаш понякога от къщи. Това дава нови идеи и нови неща, за които да мислиш.

— О, да! Тук си съвсем права и на мен би ми харесало да се поразходя! За малко някъде за разнообразие. Но може би не в Бърнмут.

Джоан бе малко учудена. Тя мислеше, че Бърнмут ще е Мека за леля Джейн.

— Ийстбърн? Или Торки!

— Това, което наистина би ми харесало…

Мис Марпъл се поколеба.

— Да?

— Мисля, че ще го сметнеш за твърде глупаво от моя страна.

— Не, сигурна съм, че няма. (Къде ли искаше да отиде скъпата старица?)

— Иска ми се да отида в хотел Бъртрам в Лондон.

— Хотел Бъртрам ли?

Името звучеше познато. Думите излязоха забързано от устата на мис Марпъл.

— Веднъж бях там, когато бях четиринадесетгодишна. Бях с чичо и леля — чичо Томас. Тогава той беше пастор на Ийли. И никога не съм го забравила. Ако можех да постоя там… една седмица е съвсем достатъчно. Две сигурно ще е прекалено скъпо.

— О, това е чудесно! Разбира се, че ще отидеш. Аз мислех, че искаш да отидеш в Лондон заради магазините и разни други неща. Ще го уредим, стига хотел Бъртрам все още да съществува. Толкова хотели изчезнаха — някои от бомбардировките, а други просто от похабяване.

— Не. Случайно зная, че хотел Бъртрам все още съществува. Получих писмо оттам — от американската ми приятелка Еми Макалистър от Бостън. Тя и мъжът й бяха отседнали там.

— Добре. Тогава ще отида и ще го уредя — каза Джоан мило. — Страхувам се, че ще го намериш много променен от времето, когато си го познавала. Затова не се разочаровай.

Обаче хотел Бъртрам не беше променен. Беше точно такъв, какъвто винаги е бил. Много учудващо според мис Марпъл. Всъщност тя действително се чудеше…

Той наистина изглеждаше прекалено добър, за да е истински. Със своя здрав разум мис Марпъл много добре разбираше, че това, което желае, е просто да си върне спомените от миналото в техните стари, истински цветове. Голяма част от нейния живот бе преминал в припомняне на стари удоволствия. Да намериш някого, който да си спомня заедно с теб, това бе истинско щастие. Днес това не беше толкова лесно, тъй като бе надживяла повечето от връстниците си. Но тя все още седеше и си спомняше. По някакъв странен начин това я караше да се връща наново към живота. Джейн Марпъл — пълното с желания бяло-розово младо момиче… често толкова глупаво… кой беше онзи неподходящ млад мъж, чието име беше… О, господи! Тя даже не можеше да си го спомни сега. Колко мъдра беше майка й да прекъсне тази връзка още в зародиша й. Години по-късно тя го бе срещнала… и той наистина беше ужасен! А по онова време бе заспивала разплакана поне една седмица.