Агата Кристи - В хотел Бъртрам

Беше нещо разкошно. Целият ритуал се ръководеше от Хенри — едър величествен около петдесетгодишен мъж, благ, отзивчив и с изисканите маниери на една отминала епоха, идеалният иконом. Елегантни девойки сервираха под строгия контрол на Хенри. Имаше големи сребърни подноси и сребърни чайници от времето на крал Джордж. Въпреки че не бе оригинален Рокингъм и Дейвънпорт, порцеланът изглеждаше такъв. Чаят беше от най-хубавите сортове — английски, цейлонски, Дарджилинг, Лапсан и т.н. А що се отнасяше до тези, които обичаха да си похапват, те можеха да поръчат каквото си пожелаят и да го получат!

Точно в този ден, седемнадесети ноември, шейсет и петгодишната лейди Селина Хейзи от Лестършир си хапваше вкусни кифлички, намазани с масло с апетита на възрастна дама.

Все пак тя не беше погълната от кифличките до такава степен, че да не поглежда към вратата всеки път, щом вътрешната й част се отвореше, за да пропусне някой новодошъл.

Така именно тя се усмихна на полковник Лъском, мъж с изправена военна осанка и увиснал на врата му бинокъл. Като всички възрастни аристократки, каквато всъщност си беше, тя му кимна повелително и след минута-две Лъском отиде при нея.

— Здравейте, Селина! Какво ви води в града?

— Зъболекарят — отговори лейди Селина малко неясно, като продължаваше да дъвче. — И тъй като съм дошла, сметнах, че мога да прескоча до онзи доктор на Харли Стрийт заради артрита ми. Знаете кого имам предвид.

Въпреки че на Харли Стрийт работеха неколкостотин известни лекари за всякакви болести, Лъском знаеше кого има предвид лейди Селина.

— Помогна ли ви? — запита полковникът.

— Мисля, че да — отвърна неохотно лейди Селина. — Изключителен човек. Когато най-малко очаквах, ме сграбчи за врата и го изви като на пиле. — Тя внимателно раздвижи врата си.

— Заболя ли ви?

— Сигурно, след като толкова го извъртя, но аз наистина нямах време да разбера. — Тя продължаваше да раздвижва внимателно врата си. — Чувствам се много добре. За първи път от години мога да поглеждам през дясното си рамо.

Тя направи това и възкликна:

— О, струва ми се, че виждам старата Джейн Марпъл. Мислех, че отдавна е умряла. Изглежда на сто години.

Полковник Лъском хвърли поглед към възкръсналата Джейн Марпъл, но без особен интерес, защото Бъртрам винаги е бил пълен със същества, които той наричаше стари пухкави котки.

Лейди Селина продължаваше:

— Единственото място в Лондон, където човек все още може да получи истински кифлички. Знаете ли, когато миналата година бях в Америка, на сутрешното меню имаше нещо, което те наричат кифлички, но въобще не бяха истински кифлички, а нещо като кейк със стафиди. Не разбирам защо изобщо ги наричат кифлички.

Тя преглътна последния намазан залък и се огледа. Хенри се появи веднага. Не бързо или в паника. Изглеждаше сякаш просто изведнъж се е озовал там.

— Да ви донеса ли още нещо? Някакъв кейк?

— Кейк? — поколеба се лейди Селина.

— Сервираме много хубав кейк с ядки, милейди. Препоръчвам ви го.

— Кейк с ядки? Не съм яла от години. Истински кейк с ядки ли?

— О, разбира се, милейди. Готвачът има рецептата от години. Сигурен съм, че ще го харесате.

— Предполагам, че сте били в Нюбъри, Дерек?

— Да. Страшно студено и не дочаках последните две състезания. Ужасен ден! Кобилата на Хари изобщо не струваше.

— Не съм и очаквала да е добра. А Суонхилда?

— Завърши четвърта — Лъском стана. — Отивам да се погрижа за стаята си.

Той прекоси хола и отиде на рецепцията, като междувременно разгледа масите и хората около тях. Учудващо много хора пиеха чая си тук. Съвсем като в старото време. Чаят като храна беше излязъл от мода след войната. Но очевидно не и в хотел Бъртрам. Кои бяха всички тези хора? Двама каноници и главният свещеник на Чизълхемптън. Да, и два крака в гамаши в ъгъла, несъмнено на епископ! Обикновените викарии бяха рядкост. Трябва да си поне каноник, за да можеш да отседнеш в хотел Бъртрам, помисли си той. По-низшите слоеве на духовенството не можеха да си го позволят, горките. Той се чудеше как тогава могат да идват хора като старата лейди Селина Хейзи, която едва свързваше двата края. Тук бяха също и лейди Бери, и мисис Посълтуйт от Съмърсет, и Сибил Кер — всички бедни като църковни мишки.

Все още замислен върху това, той стигна до рецепцията и там бе посрещнат любезно от администраторката мис Гориндж. Мис Гориндж му беше стара приятелка. Тя познаваше всеки клиент и като кралска особа никога не забравяше ничие лице. Изглеждаше старомодна, но вдъхваше респект — жълтеникава коса (сякаш накъдрена с маша), черна копринена рокля, висок бюст, върху който висеше голям златен медальон и брошка със скъпоценни камъни.