Агата Кристи - В хотел Бъртрам

— Прощавайте. Почти връхлетях върху вас. — Имаше топъл и приятен глас. — Току-що си спомних, че съм забравила нещо… Звучи глупаво, но всъщност не е.

— Вторият етаж ли? — попита операторът.

Мис Марпъл се усмихна и кимна, приемайки извинението, излезе и се запъти към стаята си, като с удоволствие премисляше малките незначителни проблеми, както беше свикнала.

Например това, което лейди Седжуик бе казала, не беше вярно. Тя току-що се бе качила в стаята си и вероятно тогава си бе „спомнила, че е забравила нещо“ (ако въобще в това изявление имаше и капка истина) и бе слязла долу да го вземе. Или може би бе слязла, за да се срещне с някого или да потърси някого. Но ако беше така, това, което бе видяла при отварянето на вратата на асансьора, я беше обезпокоило и стреснало и тя веднага се бе пъхнала отново в асансьора и се бе изкачила горе, сякаш да избегне срещата с някого, когото бе видяла.

Това сигурно бяха новите посетителки. Възрастната жена и момичето. Майка и дъщеря? Не, помисли си мис Марпъл. Не са майка и дъщеря.

Дори и в хотел Бъртрам могат да се случват интересни неща, помисли си доволно мис Марпъл.

— Полковник Лъском?

На рецепцията стоеше жената с виолетовата шапка. Мис Гориндж се усмихна и пиколото, застанал до нея, веднага бе изпратен, но не стана нужда да изпълни нареждането, тъй като в този момент самият полковник Лъском влезе във фоайето и бързо се отправи към тях.

— Здравейте, мисис Карпентър! — поздрави той учтиво и се обърна към момичето. — Скъпа моя Елвира, — взе той двете й ръце в своите, — добре, добре, това е много добре. Чудесно… чудесно! Елате да поседнем. — Той ги заведе до столовете и ги настани. — Добре, добре — повтори той, — това е прекрасно!

Усилието, което правеше, беше видимо, както и липсата на непринуденост. Трудно можеше да продължи с „колко е хубаво“. Двете дами не му помагаха особено. Елвира се усмихваше много мило. Мисис Карпентър се засмя безсмислено и приглади ръкавиците си.

— Добре ли пътувахте?

— Да, благодаря — отговори Елвира.

— Нямаше ли мъгла или нещо подобно?

— О, не.

— Полетът ни трая пет минути по-малко — каза мисис Карпентър.

— Да, да. Добре, много добре — той си възвърна хладнокръвието. — Надявам се, че това място ще ви хареса.

— О, сигурна съм, че е много приятно — каза мисис Карпентър топло, като се огледа наоколо. — Много е удобно.

— Боя се, че е доста старомодно — рече полковник Лъском с тон на извинение. — Твърде много стари хора. Няма… хм… танци или нещо подобно.

— Да, предполагам, че няма — съгласи се Елвира.

Тя се огледа наоколо, без да показва някакви чувства. Изглеждаше невъзможно човек да свърже хотел Бъртрам с танци.

— Страхувам се, че има доста старци — повтори полковник Лъском. — Може би трябваше да те заведа на по-модерно място. Не разбирам много от тези неща.

— Много е приятно — заяви Елвира учтиво.

— Само за няколко нощи — продължи полковник Лъском. — Смятам тази вечер да отидем на представление. Мюзикъл… — Той изрече думата колебливо, като че ли не беше сигурен дали употребява правилния термин. — „Отрежете си косите, момичета!“ Надявам се, че сте съгласни?

— Колко хубаво! — възкликна мисис Карпентър. — Ще бъде чудесно, нали, Елвира?

— Прекрасно — каза Елвира без въодушевление.

— А след това вечеря в Савоя?

Ново възклицание от страна на мисис Карпентър. Поглеждайки към Елвира, полковник Лъском се развесели. Помисли си, че Елвира е доволна, макар и решена да не изразява нищо повече от учтиво одобрение пред мисис Карпентър. Не я обвинявам, каза си той, като се обърна към мисис Карпентър:

— Може би искате да видите стаите си… да видите дали са хубави и тъй нататък.

— О, сигурна съм, че са хубави!

— Е, ако има нещо, което не ви харесва, ще ги накараме да ги сменят.

На рецепцията мис Гориндж любезно ги поздрави. Номера 28 и 29 на втория етаж, свързани с баня.

— Ще се кача горе да разопаковам багажа — каза мисис Карпентър. — Елвира, може би ще си побъбрите малко с полковник Лъском.

Такт, помисли си полковник Лъском. Може би малко очебийно, но все пак ще се отърват от нея за известно време, въпреки че не знаеше за какво да бъбри с Елвира. Много добре възпитано момиче, но той не бе свикнал с момичета. Жена му беше починала при раждане и детето, момче, бе отгледано от семейството й, докато една от по-големите му сестри бе дошла при него да се грижи за къщата. Синът му се бе оженил и бе в отишъл да живее в Кения и полковникът имаше внуци на единайсет, пет и две и половина години. Когато го посетиха последния път, той ги развличаше с разговори за футбол, космос и електрически влакове и ги люлееше на коленете си. Лесно. Обаче млади момичета?