Агата Кристи - В хотел Бъртрам

— Не обичате много да казвате истината, нали? Но мисля, че това, което току-що казахте, е истина.

Двамата постояха, загледани в голямата медна въртяща се врата, водеща към външния свят.

Изведнъж вратата беше блъсната рязко — съвсем необичайна за хотел Бъртрам рядкост — и един млад човек се втурна вътре, като се запъти право към рецепцията. Беше облечен в черно кожено яке. Неговата жизненост бе такава, че в контраст с нея хотел Бъртрам изведнъж заприлича на музей. Хората станаха прашни реликви от минали векове. Той се наведе към мис Гориндж и попита:

— Тук ли е отседнала лейди Седжуик?

В този случай мис Гориндж не се усмихна за поздрав. Очите й бяха студени. Тя каза:

— Да. — След това с явна неохота протегна ръка към телефона. — Искате ли…?

— Не — отвърна младежът. — Просто искам да й оставя бележка.

Той я извади от джоба на коженото си яке и я плъзна към махагоновата стойка.

— Искам само да се уверя, че това е точният хотел.

В гласа му можеше да се почувства известна недоверчивост, докато се оглеждаше наоколо, а после се обърна с гръб към вратата. Очите му минаха с безразличие над хората, насядали около него. Минаха по същия начин и над Лъском и Елвира, а Лъском внезапно; почувствува неподозиран гняв.

По дяволите, помисли си той, Елвира е хубаво момиче. Да бях млад, щях да забележа едно красиво момиче, особено между тия стари изкопаеми. Но младият мъж явно не се интересуваше от хубави момичета. Обърна се към рецепцията и попита, като повиши леко гласа си, за да привлече вниманието на мис Гориндж:

— Кой е номерът й? 1129, нали?

— Не — отвърна мис Гориндж. — 3925.

— Риджънт?

— Не, Мейфеър.

Той кимна, а после тръгна бавно към изхода и излезе навън, като завъртя след себе си вратата така енергично, както и на идване.

Всички си поеха дълбоко дъх и продължиха прекъснатите разговори.

— Е — каза полковник Лъском доста объркано, сякаш му липсваха думи. Наистина! Тези днешни младежи…

Елвира се усмихваше, като каза:

— Познахте го, нали? Знаете ли кой е? — Тя говореше с леко страхопочитание. След това го осведоми: — Ладислав Малиновски.

— О, онзи младеж. — Името наистина му беше слабо познато. — Автомобилният състезател, нали?

— Да. Преди две години беше световен шампион. Миналата година катастрофира тежко. Беше си изпотрошил костите. Но мисля, че отново кара. — Тя повдигна глава и се ослуша. — И сега кара състезателна кола.

Ревът на машината нахлу от улицата в хотел Бъртрам. Полковник Лъском си помисли, че Ладислав Малиновски е един от героите на Елвира.

Е, реши той, по-добре този, отколкото някой естраден певец или от дългокосите Битълси или както там ги наричаха. Лъском беше старомоден по отношение на младите мъже.

Въртящата се врата отново се отвори и полковник Лъском и Елвира погледнаха към нея с очакване, но хотел Бъртрам отново се бе върнал към нормалното си състояние. Влезе белокос възрастен свещеник. Той спря за миг, като се огледа с леко смутен вид, сякаш не можеше да разбере къде се намира и защо е дошъл тук. Това не беше нещо ново за служителя на църквата Пенифадър. Случваше му се във влака, когато не можеше да си спомни откъде е дошъл, нито къде отива или защо. Случваше му се, когато вървеше по улицата или когато откриеше, че се намира на заседанието на някой комитет. Беше му се случило и преди малко на амвона на катедралата, където се чудеше дали е свършил проповедта или трябва да я започне.

— Мисля, че познавам това старче — заяви Лъском, като се вглеждаше в него. — Кой ли беше? Много често отсяда тук. Ейбъркомби? Архидякон Ейбъркомби… Не, не е Ейбъркомби, макар доста да прилича на него.

Елвира погледна към свещеник Пенифадър без интерес. В сравнение със състезателя, в него нямаше нищо привлекателно. Тя не се интересуваше от нищо свързано с църквата, въпреки че по време на престоя си в Италия се възхищаваше на кардиналите, които според нея бяха много живописни.

Лицето на Пенифадър се проясни и той кимна одобрително. Беше разбрал къде се намира. Разбира се, в хотел Бъртрам, където щеше да прекара нощта, преди да замине… ха, а къде ли щеше да заминава? Чадминстър? Не, не, току-що се беше върнал от Чадминстър. Отиваше… разбира се… на конгрес в Люцерн. Пристъпи към рецепцията, топло посрещнат от мис Гориндж.

— Радвам се да ви видя, отец Пенифадър. Колко добре изглеждате!

— Благодаря, благодаря… Миналата седмица бях страшно настинал, но вече ми мина. Имате ли стая за мен? Дали ви писах?