Агата Кристи - В хотел Бъртрам

— Хайде! — заяви Таткото. — Аз пръв ще започна. Наистина, това е само една смешна история, но трябва да вземем от нея това, което си заслужава. Грабежите в Лондонската банка и в Метрополитен банк. Помните ли клона Кармъли Стрийт? Цял списък от номера на коли, цветове и марки. Апелирахме към хората да дойдат и те се отзоваха. И как се отзоваха? Около сто и петдесет забъркващи информации. Накрая се оказаха седем коли виждани наблизо, всяка от които можеше да бъде свързана с грабежа.

— Да — потвърди сър Роналд. — Продължавай.

— Имаше една или две, които не можахме да открием. Изглеждаше, че номерата им са сменени. Нищо нередно, често се случва. Накрая повечето бяха открити. Ще ви припомня само един случай. Черна кола Морис Оксфорд, номер СМГ 256, докладвана от един офицер, който каза, че била карана от съдията Лъдгроув.

Той се огледа. Слушаха го, но без видим интерес. Продължи:

— Зная. Погрешно, както винаги. Съдията Лъдгроув е доста забележителен старик, грозен като дявола. Е, не е бил съдията Лъдгроув, защото точно по това време той е бил в съда. Той има Морис Оксфорд, обаче номерът му не е СМГ 256. — Таткото се огледа. — Добре, добре. Тук има нещо, ще кажете вие. Знаете ли какъв е номерът й? СМГ 265. Доста близко, а? Точно грешката, която би направил човек, когато се опитва да запомни номера на някоя кола.

— Съжалявам — рече сър Роналд. — Не разбирам напълно…

— Не — заяви главният инспектор Дейви. — Няма какво да се разбира, нали? Само че… много е сходно с истинския номер на колата, нали? 256 — 265 СМГ. Наистина рядко съвпадение, че има кола Морис Оксфорд еднакво оцветена, с почти същия номер и с шофьор, който прилича на съдията.

— Искате да кажете…?

— Само една малка разлика в цифрите. Съвсем досадна грешка. Изглежда почти така.

— Съжалявам, Дейви. Все още не разбирам.

— О, не мисля, че има нещо за разбиране. Кола Морис Оксфорд СМГ 265 минава по улицата две и половина минути след обира на банката. В нея офицерът разпознава съдията Лъдгроув.

— Нима искаш да кажеш, че наистина е бил господин съдията Лъдгроув? Хайде, Дейви!

— Не, не вярвам да е бил, нито да е замесен в банковия грабеж. Той беше отседнал в хотел Бъртрам на Пондстрийт и в това време е бил в съда. Всичко доказва това. Казвам само, че номерът и марката на колата и идентификацията на офицера, който познава добре стария Лъдгроув трябва да означава нещо. А всъщност не означава нищо. Много лошо!

Комсток се намеси неловко:

— Имаше друг подобен случай на този, свързан с грабежа на бижутата в Брайтън. Някакъв стар адмирал или нещо подобно. Една жена го беше познала със сигурност.

— Не се ли оказа той?

— Не. Тази нощ бил в Лондон. Отишъл на някаква вечеря на Марината или нещо подобно.

— Отседнал в клуба си?

— Не, мисля, че беше отседнал в хотела, който току-що споменахте, Татко. Бъртрам, нали? Тихо място. Изглежда, че е пълно със старци.

— Хотел Бъртрам — рече замислен главният инспектор Дейви.

Мис Марпъл се събуди рано, защото винаги се събуждаше рано. Беше във възторг от леглото си. Много удобно.

Отиде до прозореца и дръпна пердетата, като пропусна малко лондонска светлина. Но все още не мислеше да загаси лампата. Бяха й дали много хубава стая — тиха, както беше обичайно за хотел Бъртрам. Тапети, изпъстрени с рози, голям и добре полиран махагонов гардероб и подходяща тоалетна. Два стола с високи облегалки, един фотьойл на разумна височина от пода. Свързващата врата водеше към банята, която беше модерна, но плочките бяха на рози и това отхвърляше всякакво предположение за прекалено студена хигиена.

Мис Марпъл се върна в леглото, вдигна възглавницата си и погледна часовника — седем и половина. Взе една религиозна книжка, която винаги носеше със себе си и прочете страницата и половина, определена за деня. След това си взе плетката и започна да плете, отначало бавно, тъй като след ставането ръцете й бяха вдървени поради ревматизма. Обаче скоро започна да работи по-бързо и пръстите загубиха болезнената си втвърденост.

— Още един ден — каза си мис Марпъл, посрещайки факта с обичайното леко задоволство. — Още един ден и кой знае какво ще донесе.

Протегна се, остави плетивото и даде воля на мислите си… Селина Хейзи… каква хубава къщичка имаше в Сейнт Мери Мийд… а сега някой е сложил този грозен зелен покрив… Кифлички… много разточително намазани… но много хубави… И фантастично сервираният кейк с ядки! Никога дори за миг не беше очаквала, че нещата ще бъдат такива, каквито са били… защото въпреки всичко времето не стои на едно място. Да го накараш да спре по този начин, сигурно струва много пари… Няма нито едно парче пластмаса… Сигурно печелят добре, предположи тя. С времето старото се връща, както и красивото. Погледнете само как хората търсят старите рози и пренебрегват хибридните чайове!… Нищо на това място не изглеждаше реално…! Е, а защо пък да изглежда реално… Бяха изминали петдесет… не, шестдесет години, откак бе идвала тук. И сега не й изглеждаше реално, защото се беше приспособила към днешното време… Наистина всичко това водеше до ред проблеми… Атмосферата и хората… Пръстите на мис Марпъл блъснаха плетката надолу и тя каза гласно: