Агата Кристи: Направление неизвестно

— Не е безпочвено.

Доктор Ван Хайдем изненадано се извърна. Един от мароканските прислужници пристъпи напред. Представляваше красива гледка със светлите си избродирани одежди, белия тюрбан, опасващ главата му и с черното си, лъснало на светлината лице.

Онова, което накара всички присъстващи да го зяпнат и онемеят от удивление, бе гласът с чисто американско произношение, който излезе от плътните негроидни устни:

— Не е безпочвено — повтори той. — Мога да дам свидетелски показания веднага и на място. Тези господа отрекоха, че Андрю Питърс, Торкил Ериксон, мистър и мисис Бетъртън, както и доктор Луи Барон се намират тук. Това не е вярно. Всички те са тук и аз говоря от тяхно име — той направи крачка към американския посланик. — Може би ще ви е малко трудно да ме познаете в момента, сър — рече той, — но аз съм Андрю Питърс.

От устните на Аристид се откъсна съвсем слаб хриплив звук, след което той отново се отпусна в стола си и лицето му стана безизразно.

— Цяла тълпа хора са скрити тук от вас — извика Питърс. — Тук са Шварц от Мюнхен; тук е Хелга Недхайм; тук са Джефри и Дейвидсън — английските учени; тук е Пол Уейд от САЩ; тук са италианците Рикошети и Бианко; семейство Мърчисън. Всички те са тук, в тази сграда. Съществува система от плъзгащи се прегради, които е абсолютно невъзможно да бъдат открити с просто око. Изградена е цяла мрежа от секретни лаборатории, издълбани направо в скалата.

— Да ме прости Господ — възкликна американският посланик. Той разглеждаше съсредоточено благородната африканска фигура и сетне прихна да се смее.

— Аз и сега не бих казал, че мога да ви позная — добави той.

— Това е от парафиновата инжекция на устните ми, сър. Да не говорим за черния пигмент.

— Ако вие наистина сте Питърс, под кой номер се водите във ФБР?

— 813471, сър.

— Точно така — потвърди посланикът. — А инициалите на другото ви име?

— Б А Б Д Г, сър.

Посланикът кимна.

— Този човек е Питърс — каза той и погледна към министъра.

Министърът се поколеба, сетне се изкашля.

— Вие твърдите — обърна се той към Питърс, — че тук има хора, задържани против волята им?

— Някои от тях са тук по свое желание, ваше превъзходителство, но други не.

— В такъв случай — заяви министърът, — трябва да се вземат свидетелски показания. Хм, да, непременно трябва да се вземат свидетелски показания.

Той погледна към полицейския префект. Последният пристъпи напред.

— Само за момент, моля — мосю Аристид вдигна ръка. — Излиза, — рече той кротко и отчетливо, — че тук е извършена тежка злоупотреба с моето доверие.

Студеният му взор се премести от Ван Хайдем към директора и в него се четеше неумолима заповед.

— Все още не съм съвсем наясно какво сте си позволили да извършите, господа, в увлечението си по науката. Даренията ми за този център са били изцяло в интерес на науката. Не съм се месил в практическото приложение на политиката му. Бих ви посъветвал, мосю директор, ако тези обвинения почиват на факти, да доведете веднага хората, за които има подозрение, че са незаконно задържани тук.

— Но, мосю, невъзможно е. Аз… това ще бъде…

— Всякакви експерименти от този сорт — продължи господин Аристид — вече са минало.

Спокойният поглед на финансиста обходи гостите.

— Едва ли е нужно да ви уверявам, господа — заяви той, — че ако тук се върши нещо незаконно, аз нямам отношение към него.

Това бе заповед и се възприемаше като такава заради богатството, властта и влиянието му. Мосю Аристид — личност със световна известност — нямаше да бъде замесен в аферата. И все пак, независимо че се измъкна невредим от нея, това бе поражение. Поражение на поставените цели, поражение за мозъчния тръст, от който се бе надявал да печели толкова много. Понякога се бе натъквал на неуспехи в кариерата си. Но винаги ги приемаше философски и продължаваше към следващия си удар.

Той направи ориенталски жест с ръка.

— Измивам ръцете си от тази история.

Полицейският префект се разтича. Вече имаше своята улика, знаеше си инструкциите и бе готов да се впусне напред с всичката влиятелност на служебния си пост.

— Не желая да ми се пречи — нареди той. — Изпълнявам своя дълг.

Със силно пребледняло лице Ван Хайдем пристъпи крачка напред.

— Ако обичате, минете оттук — каза той. — Ще ви покажа нашите резервни помещения.

— О, имам чувството, че се пробуждам от кошмарен сън — въздъхна Хилъри. Протегна ръце високо над главата си. Те седяха на терасата на хотела в Танжер. Бяха пристигнали същата сутрин със самолет. Хилъри продължи: