Агата Кристи - Направление неизвестно

— Нито пък аз. Това е много чувствителен детектор за радиоактивност.

— Е, и?

— Нашите приятели са тук. Гайгеровият брояч ми го подсказва. Изпраща ми сигнали, че нашите приятели са тук. Тази сграда е построена умишлено така, че да те обърка. Всички коридори и стаи дотолкова си приличат, че е трудно да разбереш къде си или да схванеш плана на сградата. Има една част, която не сме видели. Там не ни разведоха.

— И по някакъв радиоактивен сигнал ти правиш извода, че те са тук?

— Точно така.

— Значи перлите на мадам пак са се разпилели навред?

— Да, продължаваме да играем на Хензел и Гретел, така да се каже. Но следите тук не са толкова явни и груби, както мънистата от перлената огърлица или ръката от фосфоресцираща боя. Не могат да се видят, но се долавят… С радиоактивен детектор.

— Но за Бога, Джесъп, дали това е достатъчно?

— Би трябвало — кимна Джесъп. — Това, от което човек се страхува… — той не довърши.

Льоблан довърши вместо него:

— Искаш да кажеш, че тези хора няма да поискат да повярват. Още от началото не бяха склонни. О, да, точно така. Дори твоят британски консул се пази. Правителството на твоята страна е задължено на Аристид по много причини. Що се отнася до нашето правителство — той сви рамене, знам, че министърът много трудно ще бъде убеден.

— Няма да възлагаме надеждите си на правителствата — възрази Джесъп. — Правителствата и дипломатите са с вързани ръце. Ние бяхме длъжни да ги докараме тук, защото единствено те имат авторитет. А колкото до вярата, възлагам надеждите си другаде.

— Къде по-точно, приятелю?

Сериозното лице на Джесъп внезапно се разля в усмивка.

— Тук е пресата. Журналистите имат нюх за новините. Те не искат потулване. Винаги са готови да повярват на всичко, дори да съдържа нищожно зрънце истина. Другият, на когото разчитам, е онзи глух старец.

— Аха, знам за кого говориш. Онзи, дето има вид сякаш вече е с един крак в гроба.

— Да, той е глух, немощен и почти сляп. Но се интересува от истината. Бивш председател е на Върховния съд на Англия и макар че е глух, сляп и краката не го държат, умът му неизменно сече като бръснач. Развил е онзи изострен нюх, присъщ на юридическите светила — да надушват, когато нещо не е наред и някой се опитва да попречи то да излезе наяве. Това е човек, който ще даде ухо и ще пожелае да чуе доказателства.

Двамата мъже се върнаха в приемната. Поднесоха им чай и аперитиви. Министърът поздравяваше мосю Аристид през равни интервали. Американският посланик също даде своя принос. В един момент, след като се озърна наоколо, министърът се обади с малко нервен глас:

— Е, господа, мисля, че е време да се разделим с нашия любезен домакин. Видяхме всичко, което имаше да се види… — той наблегна на последните думи с известна многозначителност. — Всичко тук е великолепно. Едно първокласно заведение! Ние сме изключително благодарни за гостоприемството на любезния ни домакин и го поздравяваме за постиженията тук. Да си вземем довиждане с него и да тръгваме. Прав съм, нали?

Думите му в определен смисъл бяха съвсем традиционни. Поведението му също бе традиционно. Беглият поглед, с който обгърна присъстващите гости, също можеше да се приеме като обикновена проява на вежливост. Но в действителност словата му бяха по-скоро призив. Министърът намекваше: „Видяхте, господа, че тук няма нищо. Нищо от онова, което подозирахте и от което се опасявахте. Това е голямо облекчение и вече можем да си тръгнем с чиста съвест.“

Но в настъпилата тишина неочаквано се разнесе глас. Това бе спокойният вежлив и изискан английски глас на мистър Джесъп. Той се обърна към министъра на книжовен и правилен френски език с мек английски оттенък:

— С ваше позволение, сър — заяви той, — ако е възможно, бих искал да помоля нашия любезен домакин за една услуга.

— Разбира се, разбира се, мистър… ъъъ, мистър Джесъп, да?

Джесъп тържествено се обърна към доктор Ван Хайдем. Умишлено не поглеждаше мосю Аристид.

— Запознахме се с толкова много хора от вашия персонал — започна той. — Забележително наистина. Но тук се намира мой стар приятел, с когото много бих искал да поприказвам. Дали това би могло да се уреди, преди да си тръгна?

— Ваш приятел? — попита учтиво доктор Ван Хайдем, явно изненадан.

— Всъщност, двама приятели — поправи се Джесъп. — Има една жена, мисис Бетъртън. Олив Бетъртън. Мисля, че съпругът й работи тук. Том Бетъртън. Живееше в Харуел, а преди това в Америка. Много бих искал да разменя с тях няколко думи, преди да замина.