Джон Кейс - Сянката на Бога

— Но…

— Виж — каза тя и решително стана от люлеещия се стол, — мисля, че е време да поспим, особено ти! — После една по една духна газените лампи.

На сутринта го събуди гласът на Джеси:

— Много е топло, мамо. Ръкавичките не ми трябват. Мога ли да ги сваля. Моля!

— Ами…

— Горещо е, мамо. Излез и ще видиш. Горещо е. Има мъгла. Беър Айлънд не се вижда!

Ласитър чу проскърцването на врата и отвори очи. Видя, че е сам, и седна в леглото, като се загърна с одеялата. После свали крака на пода, бавно се надигна и внимателно направи няколкото крачки, които го отделяха от камината.

Мина минута, после втора… трета. След това вратата с трясък се разтвори и в стаята нахлу Джеси. Като видя Ласитър, той внезапно спря.

— Хей! — извика хлапето. — Ама ти си станал! Ще поиграеш ли на пръчици с мен? На мама вече не й е интересно. Моля!

Не можеше да откаже. Играха на пръчици и на „Кенди Ланг“ цяла сутрин. Мари измъкна отнякъде някакви дрехи и му ги даде. Бяха раздърпани и миришеха на старо, но му станаха.

Ласитър беше изумен от уредеността на това малко семейство. Имаха си изба, рибарски такъми и въдици за лов на змиорки. Нанизи изсушени плодове, сплитки лук и чесън, връзки сухи червени чушки и китки подправки бяха окачени на гредата над камината. Специални контейнери съхраняваха ориза и другите варива, сухото мляко, яйчения прах, брашното, захарта, овесените ядки. Водата идваше от ръчна помпа, свързана с кладенец, и Мари, а често и самият Джеси често помпаха до прималяване.

— Понякога замръзва — довери му детето, — но ние имаме много, ама наистина много пълни бутилки. И варели за събиране на дъждовна вода. Искаш ли да ти ги покажа?

Момченцето беше неуморимо и беше невъзможно да му се откаже каквото и да било. Ласитър често улавяше погледа на майка му, която го гледаше по същия начин, по който Кати бе гледала Брендън — с майчина любов и гордост, сякаш казваше: „Не е ли прекрасен?“.

Обядваха, след това Мари и Джеси имаха урок по четене. Ласитър седеше в стария фотьойл на верандата, съзерцаваше океана и слушаше. Когато урокът свърши, Джеси изтича навън, за да му покаже как двамата с мама преместват тежки предмети — лодката, платформата — до и от водата. „Също като гиптяните“, обясни той и измъкна една грубо изработена шейна изпод верандата.

Всъщност тя представляваше парче ръждясало желязо и две дебели дъски. В дъските имаше пробити дупки, през които се вдяваше въже, и така шейната можеше по-лесно да се дърпа. За да демонстрира, Джеси сложи голям камък върху нея, взе въжето в малките си ръчички и затегли, повдигайки конструкцията върху две парчета дърво. Бавно и с много пуфтене, той пъплеше към морето, спирайки от време на време, за да премести освободеното дърво отпред.

— Ето така са пренасяли камъните, за да построят пирамидите — гордо обясни Джеси. — Защото не са имали колела.

По време на вечерята Мари отбеляза, че щом се вдигне мъглата, Спасителната служба и крайбрежният патрул ще излязат и със сигурност ще ги посетят.

— И мистър Ласитър ще може да се върне в цивилизацията.

— А не може ли да остане? — примоли се Джеси. — С него е много по-интересно.

— Не, разбира се, че не може да остане, Джеси — строго му отговори Мари. — Той има собствен живот, към който трябва да се върне. Нали?

Ласитър я изгледа продължително. Накрая каза:

— О… да, абсолютно.

Беше си чиста проба лъжа и той се замисли над нея, докато миеше чиниите, а Мари четеше на Джеси в другата стая. Истината беше, че макар да ги бе намерил, нещата далеч не бяха приключили… и нямаше да приключат, докато…

Докато не разбера какво се е случило и защо.

Мари сложи Джеси да спи и излезе при него. Двамата седнаха пред камината. Струваше му се тъжна и й го каза.

— Просто сега… като си тук… Джеси е толкова възбуден и щастлив… което ме кара да осъзная… колко егоистично е всичко това.

— Да се живее на остров?

Тя кимна:

— Но няма да е вечно. През есента ще трябва да го дам в детска градина, така че… ще се наложи да намерим къща в града.

— Не се ли страхуваш, че някой може да те познае? — погледна я Ласитър.

Тя поклати глава:

— Не. Кой ще допусне и… Освен това тогава бях съвсем различна.

— Искаш да кажеш, че си изглеждала различно?

— Не, чувствах се различно. Това обаче вече не ми се струва важно. Важното сега е Джеси.

— Така е — съгласи се Ласитър. — И точно по тази причина трябва да се махнете оттук.

Тя го погледна нетърпеливо: