Джон Кейс - Сянката на Бога

Тогава женският глас се разнесе над главата му:

— Джеси! Той още спи…

— Мислех… може да е било рифлес.

— Ах, ти-и!… Как се извъди такъв умник? — След това сигурно го бе погъделичкала или го бе завъртяла във въздуха, защото детето се разсмя с истинска наслада.

— Искам пак!

В главата на Ласитър не спираше да се върти: „double-four… double-four…“ После „буца лед“. След това „сигурно съм умрял“. Внезапно отвори очи.

Жената държеше момченцето под мишниците и го въртеше около себе си в кръг… Главата му бе отметната назад, косата му се развяваше. Едно завъртане, второ… скоростта намаляваше. Жената притегли детето към себе си и го пусна на крака. То залитна, закиска се и зачака стаята да спре да се върти.

Тогава погледите им се срещнаха. Момченцето веднага стана напълно сериозно.

— Виж! — Майката се обърна да види какво й сочи и замръзна. — Нали ти казах!

Щастието върху лицето на жената се смени с предпазливост.

— Прав си бил, Джеси. Буден е.

— Ние те спасихме — заобяснява Джеси, без да отмества големите си кафяви очи от Ласитър. — Мама ти вдиша въздух. Аз трябваше да броя — беше много важно — и после ти започна да плюеш вода. — Погледна го извинително. — Разрязахме обаче костюма ти и няма да можем да го поправим. Как…

— Ш-шт! — каза жената.

Малките пръстчета докоснаха челото му и го погалиха нежно.

— Ще се оправиш — увери го момченцето.

В този момент Ласитър чу собственото си дишане — тежко и накъсано.

— Бяхте в безсъзнание — обясни жената. — Два дни. — Ласитър простена. — Едва ви изтеглихме дотук от брега…

— Беше студен — намеси се Джеси. — И посинял. Но ние те спасихме.

В стаята се разнесе нов звук и Ласитър се намръщи, опитвайки се да го идентифицира. Накрая се досети. Трополене на дъжд по покрив. Вятърът виеше. Опита се да отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук.

Жената каза:

— Джеси, донеси чаша вода.

— Добре — жизнерадостно отвърна момченцето, отдалечи се и някакъв стол се помръдна.

Когато се върна, жената повдигна главата на Ласитър до чашата в ръцете на хлапето. След няколко глътки тя пак немощно се отпусна.

— Имаше още един човек — каза Ласитър. — Само че как му беше името?

Жената се намръщи и бавно поклати глава:

— Намерихме само вас.

Роджър. Казваше се Роджър.

„We are the sultans…“

Изведнъж спомените го връхлетяха със сила, от която тялото му потрепери… Кати… Брендън… Бепи… Духовникът… Толкова много мъртви…

— Калиста…

Жената ахна и погледът й стана суров. Посегна към Джеси и го дръпна от леглото. За миг чуваше само бурята навън. Когато проговори отново, нежността в гласа й беше изчезнала, сякаш никога не я бе имало:

— Кой си ти? — попита тя.

Втория път, когато се събуди, беше нощ. Масленожълтата светлина на двата окачени на стената газени фенера му позволи да разгледа къде се намира. Видя, че е в голяма стая със стени от чамови дъски, отворена нагоре чак до наклонените греди на покрива. Отсреща имаше грамадна камина, в която, зад прозрачна вратичка, танцуваха пламъци. Не видя нито жената, нито детето, но чу глас — по-скоро шепот — някъде зад себе си.

Трябва да се надигна, каза си той и подпрян на лакът, свали крака от леглото. Седна и се изплаши от слабостта си и от усещането, че му се повдига. Стаята запулсира в студени и горещи вълни. Бавно пое въздух, задържа го и се изправи, клатейки се като пияница. После подът потъна, стените се наклониха и той се стовари в цял ръст.

— Луд ли си? — попита го тя и му вдигна краката на леглото. — Два дни беше в безсъзнание!

— Има ли ми нещо на лицето?

— Не… — отговори тя, спря се и отметна назад кестенявата си коса. — Що за въпрос?

— Друго исках да попитам — каза той. — Исках… — Беше по-красива, отколкото я бе запомнил. Изглеждаше малко по-възрастна, но по-силна и по-женствена. — Исках да попитам: не ме ли позна?

— Не — отговори тя предпазливо и без любопитство. — Кой си ти?

— Ти дойде на погребението, онова във Вирджиния. На сестра ми. И на сина й. — Гледаше го, без да разбира. — Кати Ласитър и Брендън. — Веждата й помръдна и нещо в погледа й се раздвижи. — Беше ноември. Ти носеше шапка с воал. И косата ти беше руса. — Вече виждаше спомена в очите й, макар тя да се опитваше да го скрие. Можеше да прочете мислите й. — Запознали сте се с нея в Италия… в клиниката.

— Какво? — тя се отдръпна от леглото му и неспокойно приглади косата си.

— Не става дума за Калиста Бейтс. Аз търсех име в регистъра…