Джон Кейс - Сянката на Бога

— Не знам… както кажеш.

— Ами… не се нуждаеш от него, след като няма да плуваш. Там има много места, където можем да излезем на самия бряг. — Роджър обърна глава към махалото на големия стенен часовник, отмерващо времето между приливите. — Ще имаме достатъчно вода. Но от друга страна… ако вятърът се засили или ако вземеш да цопнеш — той наклони глава и преценяващо го огледа, — тогава ще станеш на буца лед и ще ми отнемат разрешителното.

— Буца лед? — повтори Ласитър.

Роджър кимна:

— Да, а ти какво си мислиш? Както и да е… Струва ми се, че ще ти стане моят стар костюм, изглеждаш ми едричък.

Един от седналите край масата се изсмя:

— Старият ти костюм? Последния път, като го видях, беше скъсан на задника. Защо изобщо го пазиш още, не мога да разбера?

— Е, има дупка, ама този човек няма да скача с него, нали така? Трябва само да го стопли, докато е в лодката. А ако падне във водата на слизане, поне няма да замръзне, нали?

— Родж е прав — каза мъжът с кепе на „Ред Сокс“. — Не ти трябва водородна бомба, за да убиеш муха, както нямаш нужда и от херметичен костюм за малка разходка с лодка.

Уговориха подробностите, докато Роджър измъкваше леководолазните костюми и специалното бельо от складовото помещение.

— Не миришат добре. Съжалявам.

Ласитър сви с безразличие рамене и се преоблече. Когато свърши, сгъна грижливо собствените си дрехи на купчинка и сложи коженото си яке върху костюма. Когато извади портфейла си от джоба на панталона и опита да го пъхне във вътрешния джоб на якето, нещо му попречи — нещо, което вече беше там.

Писмото на Барези!

— Какво има? — попита Роджър, като видя гримасата му.

— Нищо, просто непрестанно забравям. — Напъха писмото обратно, вмъкна до него и портфейла и закопча джоба. След това сложи дрехите си в пластмасова пазарска торбичка и завърза горния й край на възел. Бяха се разбрали Роджър да го закара до острова днес следобед и да се върне да го вземе утре, по време на прилива.

— Ако времето разреши, разбира се. Никога не знаеш какво може да стане.

Ласитър и сам разбираше, че планът му е рискован: да проникне насила на остров, притежаван от жена, изплашена до смърт от натрапници. Но Мари Сандерс най-вероятно щеше да си го спомни от погребението на Кати, а вече след това той беше уверен, че ще може да й обясни всичко. Невъзможността да бъде изгонен, преди Роджър да дойде пак, можеше да се обърне в плюс: тя нямаше как да му затвори вратата в лицето и щеше да се наложи да го пусне вътре.

Освен това беше немислимо да я чака още шест седмици. След като той бе успял да я намери, те също щяха да успеят. С помощта на Драбовски нямаше да им отнеме много време.

Последва Роджър на дока, който бе свързан с рампа, а тя пък се спускаше под ъгъл до плаваща платформа във водата. Това беше зимният док, както му обясни Роджър: рампата и скарата на платформата лесно можеха да бъдат издърпани в случай на силна буря. Двамата слязоха заедно до рампата, която се повдигаше при всяка вълна.

— Чакай тук — нареди му Роджър. — Веднага се връщам.

Той вдигна червената надуваема лодка, оставена наблизо, и я хвърли във водата. Скочи в нея и загреба в посока на блестяща бяла яхта с надпис: „Go–4-It“ на кърмата. Качи се на борда й, изтегли лодката и я закрепи с въжета. Секунди по-късно двигателят на яхтата изръмжа и корпусът й бавно се завъртя. С измамна лекота Роджър я докара до дока, скочи на него и я задържа с ръка, така че Ласитър да се качи на борда.

Кабината бе задръстена с оборудване: бутилки за въздух, маски, въжета и какви ли не други неща, за чието предназначение Ласитър дори не можеше да се досети. Яхтата изведнъж трепна и тръгна напред, а Роджър — той я беше тласнал от дока — скочи на борда. Ласитър го последва в кабината, където малката отоплителна печка вече грееше.

Докато маневрираха, за да излязат от пристанището, Роджър разказваше за морските таралежи:

— Работата е опасна — призна той, — но в добър ден изваждам по половин тон. Половин тон таралежи, не хайвер, нали така. Таралежите вървят по два долара и половина килото.

— Защо през зимата? В този студ? — попита Ласитър, надвиквайки буботенето на двигателя. Вече бяха в открити води.

— Сега е сезонът. От септември до април. Ако ги вадиш през лятото, хайверът е само три процента от теглото. А през зимата е десет до четиринайсет процента.

— Теб само хайверът ли те интересува?

— Аха… за това плащат. Японците му викат уни.