Джон Кейс - Сянката на Бога

И тогава го видя. Нямаше нужда да гледа регистрационната табела, за да се увери, че е нейният бус.

И сега? Стоеше недалеч от малката сграда, на не повече от трийсетина метра от морето. Налагаше се изводът, че Калиста… Мари е в магазина. Тя бе достатъчно измъчена и вечно преследвана, затова не искаше да я плаши допълнително.

От друга страна, макар да не изключваше, че може да си го спомни от погребението на Кати, реакцията й не бе задължително да бъде позитивна: асоциацията можеше да не й е приятна. Ласитър отиде на самия бряг, колебаейки се как да постъпи. Толкова много нерви и енергия бе фокусирал върху това да я намери, че така и не бе помислил как ще подходи към нея. Спря до водата и измъчван от нерешителност, се загледа в морето.

Къндис Харбър бе като свален от пощенска картичка. Истинско старо рибарско селище, където мъжете продължаваха да излизат в морето. Имаше покрити с черупки дървени пристани, нагиздени с всякакво рибарско оборудване, а малкото заливче бе приютило най-разнообразни морски съдове: един ръждясал траулер, няколко странно изглеждащи стари лодки за лов на раци и дори една-две чисто нови яхти с кабини.

В момента беше отлив и се бе показало отрупаното с камъни и пожълтели водорасли дъно. Водата се плискаше върху ледената коричка, образувала се по самата граница със сушата. Небето ставаше все по-застрашително тъмно и при всеки следващ порив на вятъра Ласитър неволно потреперваше. Налагаше се да си купи някаква връхна дреха. Или да влезе на топло.

Разположеният до пощата магазин предлагаше консерви и зеленчуци. В стария хладилен шкаф в дъното имаше мляко, яйца и бира. Когато влезе, възрастна жена с посребрена коса вдигна поглед от вестника, който четеше. „Здрасти“, поздрави го тя, произнасяйки думата с нюанс на предупреждение. Ласитър се усмихна, отиде при печката и протегна ръце, за да ги стопли. Огледа се. Магазинът беше задръстен с навигационни справочници, географски карти, рибарски такъми, джобни ножове, фенерчета, бонбонки на кило, електрически уреди, вестници и пакети със сухар. Отсреща бе самата поща с процеп за пликовете, гише и редица от петдесетина бронзови пощенски кутии.

Нямаше обаче и следа от Калиста Бейтс или Мари Сандерс.

Накрая възрастната жена не издържа и проговори с плътен местен акцент:

— Мога ли да ти помогна, миличък? Какво, по дяволите…

— Надявам се. Търся Мари Сандерс.

Жената съжалително цъкна с език.

— О, боже… — каза тя с толкова съкрушено изражение, че сърцето на Ласитър замря в тревожно очакване.

— Това отвън не е ли нейната кола? — попита той.

— А, да-а… Тя е, тя е. Но нея я няма. Ти приятел ли си й?

Ласитър кимна.

— Кога очаквате да се върне?

— След месец… Или шест седмици…

Ласитър поклати глава, объркан и разочарован.

— Мислех, че живее тук.

— Ама, разбира се, че живее тук — отговори жената. — Наблизо.

— Значи е… заминала някъде или…?

Жената разтвори широко бледосините си очи и после се изкиска — изненадващ звук, който спокойно можеше да излезе и от гърлото на тийнейджър.

— Боже, боже… — каза тя. — Сигурно си мислиш, че ти говоря с гатанки. Нека ти покажа… — Облече огромна синя жилетка, повика го с пръст да я последва навън, изчака го да излезе и с кръшна чупка затвори вратата.

Вятърът духаше достатъчно силно, за да ги накара да наведат глави. Отидоха на пристаните.

— Ето там — каза тя и му посочи към морето, където на хоризонта се виждаше верига от островчета. — Те са на последния.

Върнаха се в магазина.

— Сигурно има радио или нещо подобно — с надежда попита Ласитър.

— Клетъчен телефон.

— Аха…

— Който не работи.

— Шегувате се!

Жената поклати глава и мина зад щанда, за да включи електрическия чайник.

— Не… Джонатан се опита да се свърже с нея преди последната буря. Не се чу нищо, само пращене… Може да е изтощена батерията — случвало се е и преди. Ела да видиш… — каза тя и излезе иззад щанда, за да отиде до голямата карта на стената. Беше морска карта — сушата бе безлична маса, само очертана и забравена, докато водата бе изпъстрена с данни и подробности за течения, дълбочини и особености в профила на дъното. Жената сложи пръст върху извит като ятаган залив. — Ние сме тук — каза тя и премести пръста си върху един от трите острова навътре в морето. — А твоята приятелка е чак там.

— Сандерс Айлънд — прочете той. — Остров Сандерс? Значи това е истинската й фамилия!

— Това е името на картата, миличък, защото, когато преди време — било много отдавна — капитан Сандерс купил острова, той сам пожелал да го назове така и му разрешили. Само че… тук всички му викат Рег Айлънд, което е старото име от… и аз не знам откога.