Джон Кейс - Сянката на Бога

— Какъв регистър?

— В „Пенсионе Акила“. Търсех Мари Уилямс. И разбрах, че… си ти.

Тя се върна при леглото и седна до него, но така, че да не може да я докосне.

— Не ми стана ясно… защо си отишъл в клиниката?

Отне му час да й разкаже всичко. На два пъти гласът му секваше и тя му носеше вода. После газените лампи изпукаха и фитилите им задимяха. Газта се бе свършила. Тя ги смени с други. От време на време ставаше да сложи дърва в камината, а когато Ласитър свърши, тя просто каза:

— Не разбирам.

— Какво? — изморено попита той.

— Нищо. Защо някой ще прави това?

Ласитър поклати глава.

— И аз не знам. Но е имало осемнайсет жени и осемнайсет деца… а вие сте единствените останали живи.

Тя зарови пръсти в косата си и я приглади назад. Изглеждаше толкова уязвима, че му се искаше да я прегърне и утеши. Накрая го попита:

— И как да съм сигурна, че не ме лъжеш?

— Знаеш, че не те лъжа, защото ме помниш.

Тя остави косата й да падне обратно и се отдалечи от леглото. След малко чу в камината да пада нова тежка цепеница. Сянката й скочи по стените. Накрая седна в люлеещото се кресло и нервно започуква с крак.

— Можеш да провериш всичко. Обади се в пансиона. Поговори с Найджъл, с Хю. Или звънни на Джими Риордан във Вирджиния — той работи в полицейското във Феърфакс. Би могла и да…

— Телефонът не работи — прекъсна го тя. — Освен това аз и Джеси тук сме в безопасност. Никой не би ни открил.

— Защо мислиш така? Аз ви открих.

Тя го изгледа гневно, но смени темата:

— Бурята затихва. Спасителната служба скоро ще излезе да те търси. После ще те откарат на сушата и ще забравиш за нас. Разбирам… това, което се е случило със сестра ти и останалите, е ужасно. Благодаря ти, наистина оценявам загрижеността ти, но… Джеси и аз ще се оправим. Всичко ще бъде наред.

Той въздъхна. Нямаше какво друго да направи.

— Виж, щом не искаш да ме оставиш да ти помогна, поне ти ми помогни.

— Как? — озадачено го погледна тя.

— Всичко това започна, понеже не можах да разбера защо някой е трябвало да убива Кати и сина й. Всъщност все още нямам отговор на този въпрос. Но може би… ако ми позволиш да те попитам нещо…

— Какво?

— Не знам, но… все пак… защо отиде в клиниката на Барези? Искам да кажа, защо точно там, а не на друго място?

Калиста-Мари сви рамене.

— По същата причина, поради която е отишла и Кати — отговори тя. — Направих някои проучвания. Клиниката имаше добра репутация и добър процент успешни случаи. Барези беше уважаван човек. Освен това тази клиника бе сред първите, предлагащи процедурата, която ме интересуваше. Единственото съображение срещу нея бе, че се намираше в чужбина, но може би дори това бе предимство. Защото така щях да се върна в Италия.

— „Да се върнеш“?

— Живяла съм там като малка. До Генуа.

— Израснала си в Италия?

Тя поклати отрицателно глава:

— Не, само три години. Леля ми се разболя, иначе щях да завърша гимназията в Аренцано.

— Но…

— Чичо ми беше строителен инженер — побърза да продължи тя. — Изглежда е бил доста добър, защото обиколихме много страни… Пакистан, Саудитска Арабия, Щатите. Завърших трети клас в Тълса, от пети до седми изкарах в Уилмингтън, Делауеър, после Такома… в Такома даже не ходих на училище. След това от осми до единайсети в Хюстън. Италия дойде после. Всъщност… струва ми се, че там съм живяла най-дълго.

— Жената в магазина ми каза, че родителите ти са починали, когато си била малка.

— Леля и чичо ме отгледаха. Мисля, че не им се искаше много, но какво да правят… бяха единствените ми родственици.

— Казвали са се Уилямс?

Тя кимна.

— Леля Алиша и чичо Бил.

— Осиновиха ли те? Искам да кажа… официално?

Въпросът му я накара да избухне:

— Какво общо има това със сестра ти?

— Има общо с теб. Ако са те осиновили, някъде е останала документна следа. В някой съд или на друго място.

— Искаха да нося тяхното име. Помня, леля Алиша веднъж каза, че щяло да бъде по-малко объркващо, ако всички имаме една и съща фамилия. Иначе сме щели да губим много време на митниците. — Тя поклати с удивление глава и се засмя. — Така че ме осиновиха от съображения за ефикасност, а не защото ме обичаха или защото са искали да бъдем едно семейство. — Тя замълча и пак се засмя: — Нищо чудно, че бях толкова объркана.

— Те ли ти го казваха?

Стисна устни, но отговори:

— Мммм, да… — после въздъхна. — Не би следвало да се оплаквам. И двамата вече бяха над петдесетте, а вземаха дете от детската градина. Но се отнасяха с мен прилично.