Джон Кейс - Сянката на Бога

— Мислех, че се разбрахме да не дискутираме това.

— Добре, няма — въздъхна той. — Но ми направи една услуга: когато дойдат спасителите, им кажи, че не си ме виждала.

— Защо? — подозрително го изгледа тя.

— Защото същите хора, които търсят мен, търсят и теб. И те — ще се наложи просто да ми повярваш — никак не са добри. Защото, ако спасителите ме откарат на брега, някой ще трябва да напише доклад и на този доклад ще се появи моето име, няма как иначе. А поради смъртта на местен жител местните вестници ще подхванат историята. И знаеш ли какво ще се случи по-нататък? Нека да ти кажа: в селото ще се появят хора, които никой преди това не е виждал. И те ще започнат да задават въпроси от рода на: „Той наемал ли е лодка?“, „Къде е отишъл?“, „С кого се е видял?“ — Поспря, за да си поеме дъх. — Проблемът е голям. Най-добре е да се добера до сушата сам.

— Как?

— Имаш лодка. Можеш да ме откараш.

Тя сви крака и подпря брадичка на коленете си.

— И после какво? Ще те оставя на скалите, така ли?

— Да.

— Това са глупости. А ти какво ще правиш по-нататък?

— Не се безпокой за това.

Поклати глава:

— Тази лодка дори не е във водата. И платформата не е.

— Какво означава това „не е във водата“?

Изгледа го.

— Ами през зимата ги изтегляме, защото иначе ще замръзнат. Тук два пъти годишно всичко се сковава от лед.

— Да, но щом е завързана за…

Тя се изсмя:

— Ти не разбираш: говоря ти за тонове лед. Когато започне да се топи и дойде прилив…

— Сега няма лед!

— Сега не, но… — тя тежко въздъхна. — Май ще трябва да спуснем платформата, за да те върна на брега.

— Ето това искам.

— Добре, тогава това и ще направим.

Двамата замълчаха. Ласитър погледна встрани, после се обърна отново към нея:

— Може ли да те попитам нещо?

— Господи! Ама ти си като Джеси.

— Не, сериозно, става дума за клиниката. Всички жени, които са били убити, са се подложили на една и съща процедура. Започнах обаче да се питам… ти защо го направи?

— Кое… донорството на ооцита ли?

— Да… искам да кажа… на твоята възраст е малко необичайно. Другите жени са все по-възрастни. Нали такава е идеята… — Погледна към тавана. — Нещо започнах да задавам много интимни въпроси, нали?

— Какво от това? — каза тя примирено. — И без това ти споделих всичко. В моя случай не става дума за стерилитет. Бих могла да имам деца. И наистина бих искала да износя дете. Но генетичният материал трябваше да бъде на друг. Не моят.

— Защо?

— Синдром на Дюшен.

— Какво пък е това?

Тя се загледа в пламъците на огъня.

— Има един ген, който се предава по женска линия, макар че поразява само мъжете.

— И какво става?

— Това е увреждане на хромозомите. Като хемофилията, с тази разлика, че е нелечимо. Всички, които го имат, умират млади. Брат ми беше само на тринайсет години.

Ласитър си спомни, че Мод му беше разказала как са пренасяли с лодка братчето на Мари, увито в одеяла.

— Съжалявам.

Тя се облегна на стола и с равен глас му разказа какво представлява заболяването — прогресивна атрофия на мускулите, която започва под прасците и се придвижва нагоре. Затруднява се ходенето, после става мъчително, накрая — невъзможно. Мускулите на краката се стопяват, но болестта не спира дотук, а продължава нагоре, докато стигне диафрагмата. Тогава става трудно да се диша и невъзможно да се кашля. Накрая болните умират от пневмония или някаква друга инфекция.

— Направиха ми изследвания, когато бях на двайсет години. И откриха, че съм преносител.

Не знаеше какво да каже, затова попита:

— Всичките ти деца ли биха пострадали?

Тя поклати лекичко глава:

— Петдесет процента вероятност при всяко. Което означава, една четвърт вероятност да имам момче с Дюшен.

— Това не е толкова лошо…

— По-добре да се играе на руска рулетка. Не разбираш ли, че рискуваш чужд живот, и то живота на същество, което обичаш повече от всичко останало на света?

— Иска ми се да ти кажа колко съжалявам, но…

— Няма значение. Имам Джеси и няма начин да заобичам нещо друго повече от него.

— Виждам.

— Не си мисли, че съм била смазана, когато разбрах за болестта. Тогава… тогава около мен нямаше никой и изобщо не мислех да имам деца. Вратата, така да се каже, беше затворена, но аз дори не чуках на нея.

— Какво те накара да размислиш?

Тя помълча, после каза:

— Живеех в Минеаполис. Чувствах се самотна и изоставена. Усещах в себе си, че ако имам бебе, няма да бъде така… и започнах да мисля за осиновяване, но с Калиста и цялата дандания около нея това не беше никак просто. Направо си беше невъзможно. И тогава прочетох в един вестник материал за новата технология с използване на яйцеклетка от донор. Сякаш ме прониза ток! Два месеца по-късно летях за Италия, а два месеца след това вече бях бременна.