Агата Кристи - Седемте циферблата

Лорен не се сдържа и прихна.

— Да, да, знам, сама съм си виновна — каза Бъндъл. — Аз се забърках в цялата тази работа. Ето го и баща ми. Здравей, татко.

Лорд Кейтърам имаше доста гузен вид.

— Ломакс май си тръгна, а? — попита уж развеселен.

— В хубава каша ме набърка, няма що! Джордж ми каза, че си одобрил и благословил идеята му.

— Нищо подобно не съм му казвал — отрече лордът.

— Така си и знаех — каза дъщеря му. — Реших, че Джордж те е притиснал до стената и е започнал да ти говори, докато те е довел до състояние, в което само си кимал в знак на съгласие.

— Горе-долу това се случи. Е, как посрещна отказа ти? Тежко ли го прие?

— Не изчаках да разбера. Май бях малко рязка.

— Може да е на добро — рече баща й. — Дано Ломакс най-сетне престане да ми досажда, да идва тук по всяко време и да ме тормози с глупостите си. Всяко зло за добро, както казват. Да си виждала някъде тук стика ми за голф?

— Малко голф няма да ми навреди — каза Бъндъл. — Ще ме поотпусне. Лорен, ще ми правиш ли компания? Залагам шест пенса.

Прекараха един прекрасен час. После и тримата се върнаха в къщата. Върху масичката на хола бе оставена бележка.

— Мистър Ломакс я остави за вас, милорд — поясни Тредуел. — Бе много разочарован, че не успя да ви открие.

Кейтърам отвори плика. Възкликна от удивление и се обърна към дъщеря си. Тредуел бе излязъл.

— Бъндъл, може би наистина би следвало да се изразяваш по-ясно.

— Какво искаш да кажеш?

— Я прочети!

Бъндъл взе бележката и зачете:

„Драги ми Кейтърам,

съжалявам, че не успяхме да разменим няколко думи. Струва ми се, казах ти съвсем ясно, че искам да поговоря отново с теб след срещата си с Айлийн. Клетото дете, очевидно не бе подозирало за нежните ми чувства. Доста се изненада. Нямам намерението да я притеснявам за отговора. Моминското й смущение бе много чаровно и засили още повече уважението ми към нея, защото високо ценя девическия й свян. Трябва да изчакам да свикне с тази мисъл. Самото й объркване ми показа, че не е напълно безразлична към мен, и премахна всякакви съмнения в увереността ми в крайния успех.

Искрено твой,

Джордж Ломакс“

— Ох, дявол да го вземе! — изпухтя Бъндъл.

Не откри други думи, с които да изрази чувствата си.

— Тоя се е побъркал — рече лорд Кейтърам. — Никой не би писал такива неща за теб, Бъндъл, ако не му хлопа дъската. Жал ми е за този клетник, наистина, но виж колко е настойчив. Нищо чудно, че успя да стане министър. Всъщност заслужава едно такова наказание като брак с момиче като теб.

Телефонът иззвъня и Бъндъл отиде да вдигне. След миг забрави за Джордж и предложението му и даде знак на Лорен да дойде при нея. Лорд Кейтърам се оттегли в скривалището си.

— Обажда се Джими — поясни Бъндъл. — И е страшно развълнуван.

— Слава Богу, че те открих — чу се гласът на Джими. — Няма време за губене. Лорен е при теб, нали?

— Да, тук е.

— Слушай ме внимателно. Няма за кога да ти обяснявам всичко. Най-малкото по телефона. Одеве при мен дойде Бил, който ми разказа нещо невероятно. Ако се окаже вярно, ще е най-голямата сензация на века. Чуйте сега какво да направите. Елате веднага в града. Паркирайте някъде колата и отидете право в клуб „Седемте циферблата“. Ще можеш ли да разкараш някъде бившия ви лакей?

— За Алфред ли говориш? Ще се справя. Разчитай на мен.

— Добре. Разкарай го и чакай да дойда с Бил. Не се показвайте на прозорците, но когато пристигнем, ни отворете веднага. Разбра ли?

— Да.

— В такъв случай всичко е наред. А, да не забравя, Бъндъл, не казвай на никого, че отиваш в Лондон. Дай някакво друго обяснение. Кажи например, че ще закараш Лорен у дома. Нали разбра?

— Да, Джими. Страшно се вълнувам.

— Напиши си и завещанието за всеки случай, преди да тръгнеш.

— Става все по-интересно. Кажи ми все пак какво става.

— Ще ти кажа веднага щом се срещнем. Засега толкоз. Знай само, че ще поднесем доста голяма изненада на Номер 7.

Бъндъл затвори телефона и преразказа набързо разговора на Лорен. Тя се затича към стаята, за да си прибере багажа. Бъндъл надникна в стаята на баща си.

— Ще отведа Лорен у тях, татко.

— Тъй ли? Не знаех, че си тръгва днес.

— Помолиха я да се прибере — отвърна неопределено Бъндъл. — Току-що се обадиха по телефона. Довиждане.

— Ей, Бъндъл, чакай малко. Кога ще се върнеш?

— Нямам представа.

След като се сбогува по този безцеремонен начин, Бъндъл се качи по стълбището, облече коженото палто и си сложи шапка. Междувременно поръча да й докарат колата.