Агата Кристи - Седемте циферблата

Остави револвера върху масичката до дивана и бързо излезе. Чу се хлопването на външната врата.

В къщата внезапно настъпи пълна тишина. Двете момичета бяха застинали. Бъндъл продължаваше да държи ръката си върху китката на Бил. Стори й се, че пулсът му е ускорен и неравен.

— Ох, защо не можем да направим нищо! — прошепна тя на Лорен. — Чувствам се ужасно.

Лорен кимна.

— Знам какво ти е. И на мен вече ми се струва, че Джими го няма цяла вечност, а е минала само минута и половина.

— Причуват ми се разни звуци — допълни Бъндъл. — Стъпки и пукот на паркет на горния етаж. Вече започнах да си въобразявам какво ли не.

— Защо ли Джими ни остави револвера си? — попита Лорен. — Не би трябвало да ни заплашва нищо.

— Щом са могли да причинят това на Бил… — поде Бъндъл, но не довърши мисълта си.

Лорен потрепери.

— Да де. Но ние сме вътре в къщата. Никой не може да влезе, без да го чуем. Освен това имаме и револвер.

Бъндъл отново обърна поглед към Бил.

— Чудя се какво да правя. Дали да не му дадем горещо кафе? В такива случаи помага.

— В чантата си имам малко благоуханни соли — каза Лорен. — И коняк. Къде ли е? Май я оставих на горния етаж.

— Ще ида да ги взема — предложи Бъндъл. — Може да свършат работа.

Бързо се качи по стълбите, прекоси игралната зала и през отворената врата влезе в стаята със столовете. Чантата на Лорен бе върху масата.

Докато Бъндъл протягаше ръка, за да я вземе, чу звук зад гърба си. Зад вратата се бе скрил човек с торбичка пясък в ръка. Нанесе й удар още преди тя да се е обърнала.

С тих стон момичето се свлече в безсъзнание на пода.

Бавно започна да се свестява. Стори й се, че е потънала в море от въртящ се непрогледен мрак, предизвикващ в главата й силна пулсираща болка. Болката бе съпроводена от звуци, от познат глас, който непрестанно повтаряше едно и също нещо.

Мракът отслабна. Болката започна да затихва. Бъндъл усети в себе си достатъчно сили, за да прояви интерес към това, което казваше гласът.

— Милата ми Бъндъл! Мъртва е. Няма я вече. Мъртва е, знам. Ох, любимата ми Бъндъл! Толкова те обичам, Бъндъл! Мила моя!

Бъндъл, макар и вече да бе в съзнание, продължи да лежи със затворени очи. Разбра какво става: Бил я бе стиснал в прегръдките си.

— Милата ми Бъндъл! Прекрасната ми Бъндъл! Бъндъл, моя любов, какво ще правя сега? Сладката ми Бъндъл! О, Боже, какво да сторя? Аз съм виновен. Аз. Аз я убих!

Макар и без желание, Бъндъл проговори:

— Не си ме убил, глупчо — каза тя.

— Бъндъл, жива си!

— Разбира се, че съм жива.

— Откога? Тоест, откога си в съзнание?

— От пет минути.

— Тогава защо не отвори очи? Защо не каза нещо?

— Защото не исках. Беше ми приятно.

— Приятно ли?

— Да. Беше ми приятно да те слушам. Никога повече няма да кажеш тези неща така хубаво. Ще започнеш да важничиш.

Лицето на Бил бе с цвета на керемида.

— Бъндъл, нали не ми се сърдиш? Влюбен съм в теб. Открай време съм влюбен, но така и не посмях да ти го кажа.

— Защо, глупчо?

— Защото се боях да не ми се изсмееш. Винаги съм мислил, че ти с твоя ум и чар ще се омъжиш за някой изключителен човек.

— Като Джордж Ломакс ли? — поясни Бъндъл.

— Глупости! Естествено, че не става дума за някое надуто магаре като Умника. Мислех си за някое свястно момче, което наистина да те заслужава. Всъщност такова няма — заключи Бил.

— Голям сладур си, Бил.

— Бъндъл, дали би могла? Дали би могла да намериш в себе си сили за това?

— За какво?

— Да се омъжиш за мен. Знам, че невинаги съобразявам бързо, но наистина те обичам, Бъндъл. Готов съм да ти бъда роб и вярно куче.

— Наистина приличаш на куче — каза Бъндъл. — Обичам кучетата. Верни са, с добри сърца и се държат дружелюбно. Струва ми се, че ще намеря сили да се омъжа за теб. Е, разбира се, при някои усилия.

В отговор Бил отпусна хватката си и се дръпна назад. Погледна я удивено.

— Бъндъл, сериозно ли говориш?

— Май не ме разбра. Изглежда, се налага да припадна отново.

— Бъндъл, мила! — Бил я притегли към себе си. Целият трепереше. — Бъндъл, говориш сериозно, нали? Нямаш представа колко много те обичам!

— Ах, Бил! — отвърна девойката.

Няма защо да възпроизвеждаме в подробности казаното през следващите десет минути. Състоеше се главно от повторения.

— Значи наистина ме обичаш? — попита Бил недоверчиво за двайсети път и най-сетне я поотпусна.

— Да, да и да. Но нека бъдем разумни. Още ме боли главата, а и насмалко не ме удуши. Да се върнем към действителността. Къде сме и какво се е случило?