Агата Кристи - Седемте циферблата

— Продължавай, продължавай — окуражи го лордът. — Приятно ми е да те слушам.

— Божичко! — възкликна Бил. — Трябва да си тръгвам.

— Не си отивай. Остани да ми правиш компания. Нали искаше да видиш и Бъндъл?

— Друг път. Всичко ми изскочи от главата. Да знаете случайно къде е Джими Тесиджър? Щеше да гостува на семейство Кут. Дали е още при тях?

— Мисля, че вчера се е прибрал в Лондон. В събота там ходиха и Бъндъл с Лорен. Ако можеш да почакаш…

Бил обаче енергично поклати глава и излезе като хала от стаята. Лорд Кейтърам тихо се измъкна в коридора, взе си шапката и бързо излезе през страничната врата. Отдалеч видя как Бил взима форсирано завоя с колата.

„Това момче ще се пребие някъде“, помисли си лордът.

Бил обаче благополучно пристигна в Лондон и след малко паркира колата на площад Сейнт Джеймс. Отправи се към апартамента на Джими Тесиджър. Джими си беше у дома.

— Здравей, Бил. Какво става с теб? Изглеждаш ми нещо притеснен.

— Да, притеснен съм — потвърди младежът. — По начало си бях притеснен, а сетне чух нещо, което съвсем ми отрови настроението.

— Колко разбираемо говориш! — възкликна Джими. — Какво има? Мога ли да ти помогна с нещо?

Но Бил не отговори. Седна и впери поглед в килима. Имаше такъв странен и нещастен вид, че у Джими се събуди силно любопитство.

— Нещо необичайно ли се е случило, Уилям? — попита тихо младежът.

— Нещо изключително странно. Нищо не разбирам.

— Нещо във връзка със Седемте циферблата ли?

— Да. Сутринта получих писмо.

— Писмо ли? Какво писмо?

— Писмо от адвокатите на Рони Деврьо.

— Боже мой! Защо чак сега?

— Изглежда, е оставил завещание с изричното указание, в случай че умре внезапно, да ми изпратят запечатан плик точно половин месец след смъртта му.

— И те изпратиха ли ти го?

— Да.

— Ти отвори ли го?

— Да.

— И какво пише в него?

В отговор Бил го погледна така странно и уплашено, че Джими се изненада.

— Я вземи и се стегни! — каза Джими. — Не знам какво е станало, но не си съвсем на себе си. Пийни нещо!

Наля набързо уиски и сода и поднесе чашата на Бил, който послушно я пое. Въпреки това продължаваше да гледа като замаян.

— Не съм на себе си заради онова, което пише в писмото — поясни той. — Просто не мога да повярвам.

— Глупости — каза Джими. — Създай си навика да повярваш в шест невъзможни неща преди закуска. Аз го правя редовно. Хайде, разкажи ми какво става. Впрочем чакай малко. — Домакинът излезе от стаята. — Стивънс!

— Да, сър.

— Би ли ми купил цигари, че свършиха?

— Веднага, сър.

Джими изчака да чуе затварянето на входната врата, после се върна в хола. Бил тъкмо оставяше върху масичката празната си чаша. Вече изглеждаше по-добре, бе започнал да се владее.

— Отпратих Стивънс, за да съм сигурен, че няма да ни подслуша никой — уточни Джими. — А сега ще ми кажеш ли какво се е случило?

— Звучи ми толкова невероятно!

— В такъв случай е вярно. Хайде, почвай.

Бил си пое дълбоко въздух.

— Добре. Ще ти кажа всичко от игла до конец.

Лорен, която си играеше с едно малко прелестно кученце, бе донякъде изненадана, когато след двайсетина минути Бъндъл се върна при нея с измъчен вид и неописуем израз на лицето.

— Ужас — каза тя и се отпусна тежко върху градинския стол. — Ужас.

— Какво има? — попита Лорен. — Какъв е проблемът?

— Джордж е проблемът. Джордж Ломакс.

— Какво е направил?

— Направи ми предложение. Беше ужасно. Заекваше и цялата ме опръска със слюнка, но го произнесе докрай. Останах с чувството, че го е прочел в някоя книга и го е наизустил. Говореше като курдисан. Уф, не понасям пелтеци. За беда не съобразих и какво да му отговоря.

— Сигурно си била съвсем наясно какво смяташ да правиш.

— Естествено, никога няма да се омъжа за мазен тъпак като Джордж. Исках да кажа, че не знаех как трябва да отклоня предложението му според етикета. Не вървеше просто да отсека: „Няма да се омъжа за теб.“ Трябваше да съобразя да му отговоря, че за мен е голяма чест и така нататък, но… нали разбираш. Така се изненадах обаче, че накрая просто излязох през прозореца и избягах.

— Наистина не е в твоя стил.

— И през ум не ми е минавало, че ще се случи такова нещо. Винаги съм смятала, че Джордж не може да ме понася, а и наистина си беше така. Никога не прави фаталната грешка да се преструваш, че са ти интересни заниманията на един мъж. Само да беше чула що за глупости наговори Джордж за моминския ми ум и за това как на драго сърце щял да помогне той да се доизгради! Ако клетият Джордж знаеше даже само една четвърт от това, с което е зает умът ми, щеше да припадне от ужас.