Агата Кристи - Седемте циферблата

— Според теб опасен ли е?

— Орангутана да е опасен? Разбира се, че не. Глупак е. Но е не обикновен, а вездесъщ глупак. За разлика от повечето простосмъртни даже не се нуждае от сън. Накратко, това момче е голямо леке.

После Джими описа вече сериозно събитията от предната нощ.

Бъндъл не одобри кой знае колко действията му.

— Така и не разбрах защо ти е трябвало да се шляеш там.

— Заради Номер 7 — сопна се младежът. — Него търся.

— И реши, че ще го откриеш в този дом?

— Реших, че ще попадна на някаква следа.

— Но не попадна, нали?

— Снощи — не.

— Тази сутрин обаче май е станало нещо — внезапно се намеси в разговора Лорен. — Джими, обзалагам се, че си открил нещо тази сутрин. Изписано ти е на лицето.

— Не знам дали си струва да ви говоря за това. Но по време на сутрешната разходка…

— Предполагам, не си стигнал далеч.

— Колкото и да е странно, да. Кръжах наоколо. Е, казах ви вече, че не знам дали има смисъл да ви занимавам с това, но вижте какво открих.

С жестовете на заклинател извади някакво флаконче и го хвърли на двете момичета. Беше наполовина пълно с бяла прах.

— Какво ли е? — попита Бъндъл.

— Бяла кристалообразна прах — отвърна Джими. — На всеки любител на кримки тези думи би трябвало да му говорят нещо. Е, ако се окаже, че е някаква нова марка прах за зъби, ще бъда много разочарован.

— Къде го откри? — рече остро Бъндъл.

— Е, тайна — отговори младежът. Въпреки настояванията и упреците на момичетата той не пожела да я разкрие.

— Ето го и гаража — каза им. — Дано благородната „Испано Суиза“ не е била подложена на унижения.

Монтьорът представи сметка за пет шилинга и промърмори, че болтовете са били разхлабени. Бъндъл я плати с усмивка.

— Приятно ми е, че понякога всички получаваме пари даром — прошепна тя на Джими.

Застанали на пътя, и тримата замълчаха.

— Сетих се — внезапно каза Бъндъл.

— Какво?

— Нещо, което щях да те питам, насмалко да забравя. Спомняш ли си ръкавицата, която откри инспектор Батъл? Онази, полуизгорялата?

— Да.

— Нали ми каза, че ти я е дал да я изпробваш?

— Да. Беше ми малко голяма. Оттам се стигна до извода, че е принадлежала на едър мъж.

— Не ме интересува размерът. Бяха ли там и Джордж, и сър Осуалд?

— Да.

— Значи инспекторът е могъл да я даде и на тях да я изпробват?

— Да, естествено.

— Но не го е направил. Спрял се е на теб, Джими. Даваш ли си сметка какво означава това?

Мистър Тесиджър впери поглед в нея.

— Съжалявам, Бъндъл. Може би мозъкът ми не работи така, както едно време, но не разбирам накъде биеш.

— А ти, Лорен, разбираш ли?

Лорен я изгледа с любопитство, но поклати глава.

— Трябва ли да търсим някакъв смисъл?

— Естествено. Нали си спомняш, че дясната ръка на Джими е висяла на превръзка?

— За Бога, Бъндъл! — възкликна младежът. — Сега вече проумявам. Да де, ръкавицата беше лява. А Батъл не каза нищо.

— Не е искал да привлича вниманието. Изпробвал я е на твоята здрава ръка — лявата, — за да не направи впечатление това, което всъщност е забелязал. Говорел е само за размера, за да не се сетите. Важното всъщност е било, че човекът, стрелял по теб, е държал пистолета с лявата ръка.

— Значи трябва да търсим левак — рече замислено Лорен.

— Да. Ще ти кажа още нещо. Докато се ровеше из стиковете за голф, Батъл търсеше именно стикове за леваци.

— Божичко! — възкликна внезапно Джими.

— Какво?

— Не знам дали това, което ще ви кажа, е важно, но поне е любопитно.

Той възпроизведе разговора по време на чая предния ден.

— Какво излиза, сър Осуалд Кут борави еднакво добре и с двете ръце? — каза Бъндъл.

— Да. Сетих се още нещо. Онази вечер в Чимнис, преди да умре Джери Уейд, наблюдавах играта на бридж и останах с усещането, че има нещо странно. Едва по-късно съобразих, че е заради раздаването на картите — някой ги раздаваше с лява ръка.

Разбира се, това е бил сър Осуалд.

И тримата се спогледаха. Лорен поклати глава.

— Човек като сър Осуалд Кут! Невъзможно! Пък и какво ще спечели от това?

— Наистина изглежда нелепо — съгласи се Джими. — И все пак…

— „Номер 7 си има собствен стил на работа“ — припомни на глас Бъндъл. — Дали пък именно с този стил сър Осуалд не е натрупал богатствата си?

— Защо в такъв случай му е било необходимо да разиграва театър в Уайвърн? Защо, след като вече е имал формулата в заводите си?

— Навярно и за това си има обяснение — каза Лорен. — Може да се използва същият довод, който ти изтъкна за мистър О’Рорк. Трябвало е да отклони подозрението от себе си и да го насочи към друг.