Агата Кристи - Седемте циферблата

Приключи и с последното чекмедже. Разбра, че стига да бе пожелал, можеше да се запознае с множество любопитни сведения за производството на стомана, ала не намери нищо от онова, което го интересуваше — някаква информация, свързана с откритието на хер Еберхард или със самоличността на тайнствения Номер 7. Всъщност не бе хранил големи надежди, но все пак бе решил да рискува.

Провери още веднъж чекмеджетата, за да се увери, че ги е заключил. Знаеше колко наблюдателен е Рупърт Бейтман и затова се огледа още веднъж. Искаше да се убеди, че не е оставил никакви следи от своето присъствие.

„Тук няма нищо — каза си тихичко. — Е, дано утре сутрин имаме повече късмет. Стига, разбира се, момичетата да си изиграят добре ролите.“

Излезе от кабинета, затвори вратата и я заключи. За миг му се стори, че е доловил звук току до себе си, но реши, че му се е причуло. Тръгна безшумно по дългия коридор. Светлината, която проникваше през високите сводести прозорци, бе съвсем слаба, но все пак достатъчна, та той да се придвижва, без да се препъва.

Чу отново тих звук: този път не му се бе сторило. В коридора имаше още някой. Някой, който се движеше не по-малко безшумно от него. Сърцето му изведнъж заби лудо.

С внезапен скок се оказа при електрическия ключ и запали осветлението. От силната светлина примига, но успя да забележи на някакъв си метър от себе си Рупърт Бейтман.

— За Бога, Орангутане, уплаши ме! Промъкваш се в мрака като крадец!

— Чух шум — обясни строго мистър Бейтман. — Реших, че в дома са проникнали бандити, и слязох да проверя какво става.

Джими погледна замислено обувките с гумени подметки на мистър Бейтман.

— За всичко мислиш, Орангутане — рече с възхищение. — Взел си и смъртоносно оръжие.

Бе преместил погледа си върху издутия джоб на Бейтман.

— Не е излишно да носиш оръжие. Не знаеш кой ще ти се изпречи на пътя.

— Добре, че не стреля — каза Джими. — Омръзна ми да стрелят по мен.

— Като нищо щях да го направя — рече мистър Бейтман.

— Щеше да нарушиш закона — поясни Джими. — Не можеш да стреляш по никого, преди да си се уверил, че е нахълтал в къщата ти. В такива случаи е опасно да се бърза. Щеше да ти се наложи да даваш обяснения защо си застрелял един от гостите на дома, който невинно се е разхождал по коридора.

— И все пак какво търсиш на този етаж?

— Бях гладен — отговори Джими. — Реших, че един сухар ще ми дойде добре.

— Сухари има и в тенекиената кутия до леглото ти — възрази Рупърт Бейтман, бе започнал да наблюдава съсредоточено Джими през очилата с рогови рамки.

— Е, точно тук прислугата не е на равнище, драги ми приятелю. Видях, че в стаята ми има тенекиена кутия със сухари за изгладнели гости. Когато обаче като изгладнял гостенин я отворих, вътре нямаше нищо. Затова и реших да се разходя до трапезарията.

С наивна и доброжелателна усмивка Джими измъкна от джоба на халата си няколко сухара.

Настъпи кратко мълчание.

— А сега да си легна — каза Джими. — Лека нощ, Орангутане!

С безгрижна походка се заизкачва по стълбището, следван от Рупърт Бейтман. Щом стигна вратата на стаята, спря, сякаш да пожелае отново лека нощ на спътника си.

— Тази работа със сухарите ми се вижда много странна — каза мистър Бейтман. — Имаш ли нещо против, ако…

— Разбира се, приятелю, провери сам.

Мистър Бейтман прекоси стаята, отвори кутията и се убеди, че е празна.

— Колко немарливи са наистина! — възкликна той. — Е, лека нощ!

След като излезе, Джими седна на кревата и се ослуша.

— Този път ми се размина на косъм — промърмори младежът. — Ужасно мнителен е този Орангутан. Вечно е буден и е нащрек. Отгоре на това се разхожда с револвер в джоба, много лош навик.

Стана и отвори едно чекмедже. Под няколко вратовръзки имаше малка купчинка сухари.

— Няма как, налага се да ги изям — рече си Джими. — Бас държа, че сутринта Орангутана ще намери начин да провери.

Въздъхна и се зае със сухарите, макар изобщо да не беше гладен.

Точно в дванайсет Бъндъл и Лорен прекосиха портата на имението, след като оставиха колата в един близък гараж.

Лейди Кут посрещна двете момичета с изненада, но и с нескривано удоволствие и веднага настоя да останат за обяд.

О’Рорк, който дотогава дремеше в едно огромно кресло, веднага подхвана оживен разговор с Лорен. Тя, от своя страна, се заслуша с половин ухо в подробното и изпълнено с технически подробности обяснение на Бъндъл за повредата на автомобила.