Агата Кристи - Седемте циферблата

С бързи стъпки прекоси помещението и надникна зад паравана.

Това, което видя, го накара да възкликне от удивление. Тримата младежи отидоха веднага при него.

В безсъзнание на пода лежеше графиня Рацка.

Графинята дойде на себе си доста по-различно, отколкото Джими Тесиджър. Съвземаше се по-дълго и къде-къде по-артистично.

Именно Бъндъл реши, че е артистично. Девойката направи всичко възможно да свести графинята — главно я пръскаше със студена вода, на която тя незабавно реагира и прокара с въздишка бяла трепереща ръка по челото си.

Тъкмо в този момент в стаята като фурия нахълта Бил, най-сетне приключил със задължението си да извика лекар по телефона, и (според Бъндъл) стана за резил.

Надвеси се над графинята със загрижено и разтревожено лице и започна да говори идиотщини.

— Нищо ви няма, графиньо. Нищо ви няма, повярвайте ми. Не говорете, ще ви навреди. Лежете си. След миг ще се почувствате добре. Ще се почувствате наистина чудесно. А сега мълчете. Не бързайте. Не мърдайте, затворете очи. След малко ще си припомните всичко. Пийнете си още водица. Ще донеса и коняк. Точно така, конякът ще ви оправи. Бъндъл, не мислиш ли, че малко коняк…

— За Бога, Бил, остави я на мира! — сопна му се Бъндъл. — Ще й мине.

Девойката отново поля с опитна ръка тоновете грим на графинята със студена вода.

Жената се окопити и приседна. Изглеждаше значително по-добре.

— Ах! — простена тя. — Жива съм!

— Не бързайте — каза Бил. — Не говорете, докато не се почувствате съвсем добре.

Графинята се опита да прикрие тялото си с доста прозрачния пеньоар.

Огледа малката тълпа, струпала се около нея. Угрижеността изписана върху лицата на присъстващите, нещо не й хареса. Така или иначе, тя се усмихна любезно на единственото лице, което изразяваше съвсем различни чувства.

— Ето ви и вас, мой високи англичанино — каза графинята нежно. — Не се тревожете. Чувствам се добре.

— Сигурна ли сте? — попита Бил все със същия развълнуван тон.

— Съвсем сигурна. — Графинята му се усмихна отново. — Ние, унгарците, имаме стоманени нерви.

Тревогата, изписана върху лицето на Бил, бе заменена от облекчение и блаженство. На Бъндъл й идеше да го срита.

— Пийнете малко вода — рече тя хладно.

Графинята обаче не пожела вода. Джими, изпълнен с повече състрадателност към красотата, изпаднала в затруднения, предложи коктейл. Графинята се отзова на тази идея. След като го изпи, огледа присъстващите още веднъж, този път по-оживено.

— Кажете ми какво се случи? — запита припряно тя.

— Надявахме се вие да ни обясните — отвърна старши инспектор Батъл.

Графинята го погледна с присвити очи. Изглежда, едва сега забеляза едрия мълчалив човек.

— Минах през стаята ви — каза Бъндъл. — Нямаше ви там и от кревата ви личеше, че не сте си лягали.

Девойката погледна с укор графинята, която притвори очи и бавно поклати глава.

— Да, да, сега си спомням всичко. Ох, наистина беше ужасно! — Тя потрепери. — Да ви разкажа ли?

Старши инспектор Батъл и Бил реагираха едновременно. Батъл каза:

— Да, ако обичате.

Бил рече:

— Не сега, ако не сте в настроение.

Графинята погледна първо единия, сетне втория мъж. Батъл изглежда, спечели двубоя.

— Не ми се спеше — започна графинята. — Тази къща ми действа потискащо. Чувствах се, както вие се изразявате, като котка върху нагорещени тухли. От опит знам, че в такова състояние е безсмислено да се опитвам да заспя. Разходих се из стаята. Опитах се да почета малко, но книгите, оставени в спалнята, не ми се сториха интересни. Реших, че ако сляза долу, ще открия нещо по-подходящо.

— Съвсем естествено — вметна Бил.

— Да, напълно е обяснимо — каза Батъл.

— И така, излязох от стаята и отидох на долния етаж. В къщата цареше пълна тишина…

— Извинете — прекъсна я старши инспекторът. — Спомняте ли си в колко часа стана това?

— Никога не знам колко е часът — отвърна надменно графинята и продължи. — Както ви казах, цареше пълна тишина. Ако беше пробягала мишка, щеше да се чуе. Слязох по стълбите, съвсем тихо…

— Съвсем тихо ли?

— Естествено, защо да будя хората? — отговори жената с укор. — Дойдох тук, точно в този ъгъл, и започнах да търся по лавиците подходяща книга.

— Първо обаче включихте осветлението, нали?

— Не, не включих осветлението. Носех малкото си джобно фенерче. Именно с него осветих библиотечния шкаф.